Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Парче по парче раздавах на нощния вятър целия си гардероб, не без трепет, сякаш пръсках праха на любим човек, а сивите парцали се понасяха надолу, за да накацат тук или там - къде точно, нямаше никога да узная - сред тъмните простори на Ню Йорк.

Лицето в огледалото напомняше болен индианец.

Пуснах пудриерата в чантичката и се загледах през прозореца на влака. Тресавищата и далечните парцели на Кънектикът профучаваха край мен, разпокъсани фрагменти без всякаква връзка помежду си, като грамадно сметище.

Какъв гювеч е тоя свят!

Огледах непознатата си пола и блуза.

Полата бе зелена, със силен набор и гъмжащи по нея дребнички черни, бели и електриковосини фигурки, тя стърчеше като абажур. Бялата блузка на дупчици имаше по раменте къдрички вместо ръкави, увиснали като крилцата на новоизлюпено ангелче.

Бях забравила да си оставя дрехи за път от тези, които пуснах да летят над Ню Йорк, затова Бетси ми даде своя пола и блуза срещу моята хавлия с метличините.

Изпитото ми отражение, белите крилца, кестенявата конска опашка и всичко останало препускаше като призрак след пейзажа.

- Малката краварка - казах аз на глас.

Жената срещу мен вдигна очи от списанието.

Не пожелах в последния момент да измия двете диагонални резки засъхнала кръв, които браздяха бузите ми. Изглеждаха трогателни, дори драматично вълнуващи и реших да ги оставя като спомен от мъртъв любовник, докато се изличат от само себе си.

Разбира се, ако се усмихнех или раздвижех силно лицето си, кръвта щеше моментално да се излющи, затова не позволявах ни мускул да трепне на лицето ми, и ако се наложеше да проговоря, процеждах думите през зъби, без да помръдвам устни.

Наистина не разбирах защо хората трябваше да зяпат в

мен.

Толкова други хора имат далеч по-странен вид.

По багажника над главата ми препускаше сивият ми куфар, празен с изключение на „Тридесетте най-добри разказа за годината“, бяла калъфка за слънчеви очила и двайсетина броя авокадо, подарък от Дорийн на раздяла.

Авокадото не беше още узряло и можеше добре да се запази, но щом повдигнех, свалях или понасях куфара си, то се втурваше от единия край към другия със специфичен кух тътен.

- Спирка сто дваесе и осъм! - изгърмя кондукторът.

Облагородения! пущинак от борови, кленови и дъбови

дървета се поклати още веднъж, спря и се заби в рамката на прозореца като лоша картина. Куфарът ми громолеше и се блъскаше, докато се изнизвах по тесния коридор.

Излязох от купето с климатична инсталация, стъпих на га- ровия перон и усетих как ме облъхна родният дъх на градските покрайнини. Той носеше уханието на пръскачки за ливади и многоместни автомобили фургони, на ракети за тенис, на кучета и бебета.

Летният покой обгръщаше с ласкавата си ръка всичко като смърт.

Майка ми чакаше до бледосивия „Шевролет“.

- Ау, миличка, какво е станало с лицето ти?

- Порязах се - отговорих лаконично и се вмъкнах на задната седалка след куфара си. Не ми се искаше мама да ме зяпа изпитателно по целия път до вкъщи.

Тапицерията ми се стори плъзгава и чиста.

Майка ми седна зад волана, хвърли няколко писма в скута ми и ми обърна гръб.

Моторът изръмжа и заработи.

- Най-добре е да ти съобщя направо - заговори тя и в напрегнато скованата й шия прочетох лошата вест, - не си приета в оня писателски курс.

Гърдите ми останаха без въздух.

През целия юни този писателски курс се мяркаше пред погледа ми като ясен, спасителен мост над еднообразния поток на лятото. Изведнъж видях как този мост се разклаща и сгромолясва и как някаква фигура в бяла блузка и зелена поличка полита стремглаво към бездната под краката й.

Устните ми се изкривиха в кисела гримаса.

Очаквах го.

Смъкнах се ниско надолу, носът ми се изравни с рамката на прозореца и зазяпах къщите на бостънските предградия, които се плъзгаха край нас. Когато взеха да стават по-познати, хлътнах още по-ниско.

За мен бе много важно никой да не ме познае.

Сивият тапициран покрив над главата ми бе същински покрив на затворническа кола, а еднаквите, бели, бляскави, облицовани с дъски къщи и малките дворчета помежду им с добре поддържана зеленина се нижеха пред очите ми като пречка след пречка на просторен, но изключващ всякаква възможност за бягство кафез.

Никога преди не бях прекарвала лятото в града.

Остро, сопраново изскърцване на колела се вряза в слуха ми. Слънцето, което се прокрадваше през транспарантите, изпълваше спалнята с бледожълта светлина. Нямах представа колко време съм спала, но усещах силна тръпка на изтощение.