Силвия Плат - Стъкленият похлупак

- Влюбен съм в братовчедка си - чак тогава отвърна.

Не се изненадах.

Защо не се ожениш за нея?

- Невъзможно.

- Защо?

Марко сви рамен:

- Първа братовчедка ми е. Ще стане монахиня.

- Хубава ли е?

- Никой няма да я докосне.

- Тя знае ли, че я обичаш?

- Разбира се.

Млъкнах. Препятствието ми се струваше измислено.

Макар да я обичаш - продължих, - някой ден ще се влюбиш в друга.

Марко хвърли пурата в краката си и я загаси.

Изведнъж земята политна нагоре и ме повали с лек тласък. Кал жвакна през пръстите ми. Марко изчака да се надигна. После ме улови с две ръце за раменте и ме повали отново.

Роклята ми…

Роклята ти! - Тинята се просмука и полепи по рамепте ми. - Роклята ти! - Лицето па Марко се свъси като облак над мен. Слюнки опръскаха устата ми. - Роклята ти е черна, калта също е черна!

После се хвърли отгоре ми така стремително, сякаш се готвеше да вдълбае тялото си през моето в калта.

„Ще стане - помислих си, - ще стане. Ако лежа така и не оказвам съпротива, то ще се случи.“

Марко захапа презрамката на рамото ми и разкъса роклята до талията. Голотата ми блесна като блед саван, разделящ два кръвожадни противника.

- Мръсница!

Думите изсвистяха в ухото ми.

- Мръсница!

Прахта се разнесе и можах ясно да видя битката.

Започнах да се гърча и да хапя.

Марко ме притискаше с тежестта си в калта.

- Мръсница!

Забих острото токче на обувката си в крака му. Той се извърна, затърси нараненото.

Тогава свих юмрук и го запратих в носа му. Сякаш улучих стоманената броня на линеен кораб. Марко седна. Аз се разплаках.

Той измъкна бяла кърпичка и започна да бърше носа си. Чернилка, тъмна като мастило, напои бледата тъкан.

Засмуках солените кокалчета на пръстите си.

- Искам Дорийн.

Марко гледаше вторачено към игрището за голф.

- Искам да намеря Дорийн и да си вървя.

- Мръсници, само мръсници. - Говореше на себе си. - Да или не, все е същото.

Побутнах го по рамото.

Къде е Дорийн?

Марко изръмжа:

- Върви на паркинга и огледай задните седалки на колите.

После се извърна към мен:

- Диаманта ми.

Станах и изтръгнах шала си от мрака. Тръгнах. Марко скокна и препречи пътя ми. После нарочно отри пръст в кървя- щия си нос и нацапа страните ми.

- С тази кръв съм спечелил диаманта си. Дай ми го.

- Не знам къде е.

Сега вече си спомних точно, че диамантът бе в чантичката ми и когато Марко ме стовари на земята, чантичката отлетя като нощна птица във всепоглъщащата тъма. Реших, че трябва да се отърва от него, а после да се върна и сама да я потърся.

Нямах представа каква е стойността на диамант с такава големина, но знаех, че струва скъпо.

Марко сграбчи раменте ми с две ръце.

- Казвай! - Той нарочно натъртваше на всяка дума. - Казвай или ще ти строша врата!

Изведнъж ми стана безразлично.

- В моята вечерна чантичка от фалшиви кехлибарени мъниста - отвърнах аз. - А тя е някъде в калта.

Оставих Марко на колене да търси нипнешком в тъмата друга, по-малка тъмнина, която криеше от гневния му взор сиянието на неговия диамант.

Не намерих Дорийн нито в залата, нито на паркинга.

Движех се в прикритието на сенките, за да не забележи някой напластената трева по роклята ми и по обувките, а с шала загръщах раменте и голите си гърди.

За мой късмет танците привършваха и хората на групички излизаха и тръгваха към паркираните коли. Започнах да питам от кола на кола, докато най-накрая се намери свободно място и обещаха да ме оставят в центъра на Манхатън.

В тоя смътен час между мрака и първите зари терасата на покрива на „Амазонка“ беше пуста.

Тихо като крадец, облечена в хавлията на сини метличини, пропълзях до ръба на парапета. Той стигаше почти до раменте ми, затова домъкнах един сгъваем стол от купчината до стената, разтворих го и стъпих върху несигурната му седалка.

Остър ветрец пилееше косите ми. В нозете ми огромният град бе приспал светлините си в нощен сън, сградите му тъмнееха, мрачни като за погребение.

Това бе моята последна нощ.

Хванах вързопа, който носех, и го закачих върху перилата. Един ластичен комбинезон без презрамки, който от носене бе изгубил своята еластичност, попадна в ръката ми. Размахах го като знаме на примирието веднъж, дваж… Вятърът го подхвана и понесе.

Бялата снежинка полетя в нощта и започна бавно да пада. На коя ли улица, на чий ли покрив щеше да се спре?

Отново мушнах ръка във вързопа.

Вятърът се помъчи да подеме товара, но не успя и една черна сянка като прилеп хлътна към градината на терасовидния етаж отсреща.