Силвия Плат - Стъкленият похлупак

- Първият й диамант.

- Дай й го, Марко.

Марко се поклони и постави карфицата върху дланта ми.

Тя сияеше ослепително и танцуваше в блясък като божествен леден кристал. Аз я пуснах веднага във вечерната си чантичка от фалшиви черни кехлибарени мъниста и се огледах наоколо. Лицата на всички бяха празни като тепсии и сякаш никой не дишаше.

- За щастие - една суха, твърда ръка ме обгърна над лакътя - аз ще кавалерствам на дамата цяла вечер. Може би*- блясъкът в очите на Марко угасна и те потъмняха - ще мога да ви бъда полезен с някоя дребна услуга…

Някой се изкиска.

- …на цената на диаманта.

Ръката му се впи в моята.

- Оох!

Марко ме пусна. Погледнах ръката си. Там тъмнееше моравият отпечатък от палеца му. Марко зорко ме наблюдаваше. После посочи към вътрешната страна на ръката ми.

- Виж тук.

Погледнах и видях четири по-бледи синини.

- Ето на, не се шегувам.

Беглата усмивка, преминала по устните му, ми напомни за една змия, която бях дразнила в зоологическата в Бронкс. Ко- гато почуках с пръст по масивната стъклена клетка, змията раз- зина кръглата си уста и се опита да се усмихне. После заудря, заудря, заудря по прозрачното стъкло, докато се отместих.

Не бях виждала досега женомразец.

Сигурна бях, че Марко е женомразец, защото въпреки всички манекенки и телевизионни звезди из стаята той обръщаше внимание само на мен. Не от любезност, пито дори от любопитство, а просто защото му се паднах като при раздаване на карти.

Един мъж застана пред микрофона в клуба и започна да тресе онези бобени грухалки - изпълнение, познато като южноамериканска музика.

Марко хвана ръката ми, но аз не се отделях от четвъртото си дайкири и останах неподвижна. Досега никога не бях опитвала дайкири. Пиех го, защото Марко ми го поръча, и му бях благодарна, че не ме попита какво питие предпочитам; така, без дума да продумам, пиех едно дайкири след друго.

Марко ме погледна.

- Не - казах аз.

- Какво искаш да кажеш с това „не“?

- Не мога да танцувам на тая музика.

- Не ставай глупава.

- Искам да седна и да си довърша питието.

Марко се надвеси над мен с кисела усмивка и с един замах чашата ми излетя и се намери в саксията на една палма. После ме сграбчи за ръката по такъв начин, че трябваше да избирам или да го последвам на дансинга, или да се простя с ръката си.

Това е танго. - Марко ме придвижи между танцуващите двойки. - Обожавам тангото.

- Но аз не мога да танцувам.

- Няма нужда да танцуваш. Аз ще върша тая работа.

Обгърна ме през кръста и ме притисна към ослепително

белия си костюм. После каза:

- Представи си, че потъваш.

Аз притворих очи, а музиката се синеше върху ми като пороен дъжд. Кракът на Марко се опря в моя и се плъзна напред, моят се плъзна назад, струваше ми се, че съм прикована за него крак о крак, движех се с неговите движения, без воля или усет от моя страна, след миг дори си помислих: „За танц двама души не са нужни“, и се оставих да се извивам и накланям като дърво при бурен вятър.

- Какво ти казах? - Дъхът на Марко опари ухото ми. - Ти си напълно достоен партньор в танца.

Започнах да проумявам защо женомразците превръщат партньорките си в такива глупачки. Женомразците са като богове: неуязвими и преливащи от сили. Те слизат от своите небесни висини и после изчезват. Никога не можеш да ги хванеш.

След южноамериканската музика настъпи пауза.

Марко ме изведе през широките врати към градината. От прозорците на танцувалния салон се лееха гласове и светлини, но само на няколко метра мракът издигаше своите прегради и не ги допускаше отвъд. В мъждукащия звезден светлик дървета и цветя разпръскваха своето хладно ухание. Нощта бе безлунна.

Чимшировите храсти се затвориха зад гърба ни. Едно изоставено игрище за голф се простираше към гористия склон и изведнъж почувствах всичката самотна близост на този пейзаж - извънградския клуб, танците и ливадата с един-единствен щурец.

Не знаех къде се намирам, но трябва да бе някъде из богаташките предградия на Ню Йорк.

Марко извади елегантна пура и сребърна запалка с формата на куршум. Нагласи пурата между устните си и приближи тънкото пламъче. Лицето му в контраста от черни сенки и полета светлина изглеждаше чуждо и изстрадало като на беглец.

Загледах го.

Ти в кого си влюбен? - попитах.

Цяла минута той не отговори, само разтвори устни и изпусна кръгче синкав дим.

Чудесно! разсмя се той.

Кръгчето се разшири и изгуби очертанията си, призрачно бледо в тъмната нощ.