Силвия Плат - Стъкленият похлупак

През целия път Хилда се движеше като манекен.

- Много приятна шапка, ти ли я прави?

Почти очаквах Хилда да се извърне към мен с думите: „Говориш като болна“, но тя само проточи и прибра отново лебедовата си шия:

-Да.

Предишната вечер бях гледала една пиеса, където в героинята се бе вселил дибук’; когато той говореше чрез нея, гласът 2

му звучеше глухо и дълбоко, сякаш идеше от бездънна пещера, и не можеше да се отгатне дали е глас на мъж или жена. Сега гласът на Хилда ми прозвуча като този на дибука.

Заглеждаше отражението си в лъскавите витрини на магазините, сякаш всеки момент искаше да се убеждава, че съществува. Мълчанието помежду ни бе толкова дълбоко, че си помислих да не е отчасти и по моя вина. Затова казах:

- Нали е ужасно това с Розенберг?

Двамата съпрузи щяха да бъдат екзекутирани късно тази нощ.

- Да! - отвърна Хилда и почувствах, че най-накрая досег- нах човешка струна в сложната плетеница на сърцето й. Бяхме сами и докато чакахме останалите в гробовната мрачина на заседателната зала, Хилда допълни смисъла на своето „да“:

- Ужасно е, че такива хора изобщо могат да живеят.

После се прозина като котка и зад бледооранжевите й устни зейна дълбока тъмнина. Взирах се като хипнотизирана в безкрайната бездна на устата й, докато двете устни отново се събраха, после се раздвижиха и гласът на дибука заговори от своето свърталище:

- Толкова се радвам, че ше умрат.

- Хайде, усмихни се.

Седях на розовото кадифено канапе за двама в кабинета на Джей Сий с книжна роза в ръка, обърната към редакционния фотограф. Снимаха ме последна от дванайсетте. Опитах се да се скрия в тоалетната, но нищо не излезе. Бетси бе подушила следите ми.

Не исках да ме снимат, защото щях да се разплача. Не знаех защо ще се разплача, знаех само, че ако някой се вгледа внимателно в мен, сълзите веднага ще рукнат от очите ми, риданията ще ме задушат и ще плача цяла седмица. Усещах как сълзите напират и клокочат в мен като вода в препълнена, клатушкаща се чаша.

Това бе последната серия снимки, преди списанието да отиде за печат, след което щяхме да се върнем в Тълса Билокси или Тийнек, или Кус Бей - всяка там, откъдето бе дошла, - затова искаха да поместят снимките ни с някаква „сламка“, подсказваща коя от нас каква иска да стане.

Бетси държеше житен клас, което значеше, че иска да стане жена на фермер, Хилда държеше гола и безлика глава на менекен, с което подсказваше, че иска да прави шапки, Дорийн държеше везано със сърма сари, за да наведе читателя на мисълта, че иска да се посвети на социална дейност в Индия (което всъщност не било вярно, призна ми тя, просто искала да се докосне до сари).

Когато ме попитаха каква искам да стана, отговорих, че не знам.

- О, разбира се, че знаеш - каза фотографът.

- Тя иска да бъде всичко - остроумно се намеси Джей Сий.

Тогава казах, че искам да стана поетеса.

И всички затърсиха нещо, което да подсказва желанието ми.

Джей Сий предложи стихосбирка, но фотографът възрази, било твърде очебийно. Трябвало нещо, което да загатва какво ме вдъхновява за поезия. Накрая Джей Сий свали книжната роза от най-новата си шапка.

Фотографът дълго се мота с горещите си бели светлини.

- Покажи ни колко си щастлива, като пишеш стихове.

Аз зяпах към синьото небе през плетеницата от фикусови листа на прозореца на кабинета. Няколко пухкави бели облака плуваха от дясно на ляво. Забодох поглед в най-големия с надежда, че когато се изгуби от очите ми, и аз ще имам щастието да отплувам с него.

Знаех, че е много важно да сдържа устните си равни, да не треперят.

- Усмихни се.

Накрая покорно като устата на човек, който говори през стомаха, и моите устни изобразиха кисела усмивка.

Хей - кипна фотографът, обзет от внезапно предчувствие, - ти май-май всеки миг ще се разплачеш.

Вече не можех да се спра.

Зарових лице в розовото кадифе на канапето и с огромно облекчение отприщих солените сълзи и жалостните ридания, които цяла сутрин напираха в гърдите ми.

Когато вдигнах очи, фотографа го нямаше. Джей Сий също я нямаше. Почувствах се безсилна и предадена, сякаш бях кожата, от която се е отърсило някакво страхотно животно. Бе ми олекнало, освободена от животното, но то сякаш бе отнесло със себе си и духа ми, и всичко, до което бе допряло нокти.

Разрових се в чантичката си за златната кутийка с комплекта пудра, сенките за очи, трите червила и огледалцето. Лицето, което ме погледна от огледалото, бе лице на човек, който наднича през решетка на затворническа килия след дълъг, изтощителен побой. Лице в рани и подпухнало, с неестествени цветове. Лице, което се нуждае от вода, сапун и християнско търпение.