Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Тръгнах след Бъди, мистър Уилард закрачи след мен, минахме през летящи врати с матирани стъкла и влязохме в мрачен, червеникавокафяв коридор, който лъхаше на подово масло, лизол и някаква друга неопределена миризма - така мирише смачкана гардения.

Бъди отвори една кафява врата и ние се вмъкнахме в тясната стаичка.

По-голямата част от пространството в нея се заемаше от неравно легло, покрито с тънка бяла покривка на сини ивици, широки колкото молив. До него имаше нощно шкафче с кана и водна чаша; сребърната пръчица на термометър се подаваше от някакъв стъклен съд с розова дезинфекционна течност. Една масичка - отрупана с книги, хартии и глинени съдове в безпорядък, печени и изрисувани, но не и гледжосани - едва се побираше между леглото и вратата на гардеробчето.

- Хм - пое си дъх мистър Уилард, - изглежда доста уютно.

Бъди се изсмя.

- Това какво е? - попитах и взех в ръце един глинен пепелник с форма на лист от водна лилия, чиито жилки бяха грижливо очертани с жълто върху мътно зелен фон. Бъди не пушеше.

Пепелник - отвърна Бъди. - За теб.

Аз го поставих обратно на масата.

- Аз не пуша.

- Знам - каза Бъди. - Но все пак си мислех, че може да ти хареса.

- Ами… - мистър Уилард хапеше побледнелите си като лист устни. - Аз мисля вече да тръгвам. По-добре да ви оставя вас, младите…

Добре, татко, ти тръгвай.

Бях изумена. Очаквах мистър Уилард да пренощува и на другия ден да ме върне.

- А аз да дойда ли?

- Не, не - мистър Уилард измъкна няколко банкноти от портфейла си и ги подаде на Бъди. - Погрижи се Естър да се настани удобно във влака. Тя може би ще поостане ден-два.

Бъди изпрати баща си до вратата.

Мистър Уилард ме изостави. Реших, че през целия път е обмислял точно така да постъпи, но Бъди отрече, каза, че баща му просто не можел да понася болести, особено пък болестта на собствения му син, защото смятал, че всяка болест е болест на волята. Мистър Уилард никога в живота си не бил боледувал.

Седнах върху леглото на Бъди. Просто нямаше къде другаде да седна.

Бъди зарови из книжата си с делови вид. После ми подаде тъничко сивкаво списание.

- Отвори на единайсета страница.

Списанието, издадено някъде в щата Мсйн, бе пълно с шаблонни стихотворенийца и описателни пасажи, отделени със звездички. На единадесета страница имаше стихотворение, озаглавено „Зора във Флорида“. Погледът ми скачаше от образ на образ - яркочервени светлини като сърцевина на диня, костенурковозелени палми и вити раковини като останки от гръцка архитектура.

- Не е лошо. - Но според мен то бе отвратително.

Кой го е писал? - запита Бъди с необяснима, измамна усмивка.

Погледът ми падна в долния десен ъгъл на страницата. Б. С. Уилард.

- Не знам. - И после добавих: - Знам, разбира се. Ти, Бъди.

Бъди пристъпи към мен.

Аз отстъпих. Не знам почти нищо за туберкулозата, но ми се струва страшно злокобно заболяване, особено както неза

бележимо се развива. Представих си Бъди, окръжен в ореол от смъртоносни туберкулозни бацили.

- Не бой се - засмя се Бъди, - не съм положителен!

Положителен ли?

Значи, че не съм заразен.

Бъди спря да си поеме дъх, както спираме, когато изкачваме стръмен склон.

- Искам да те попитам нещо. - Беше придобил тревожния нов навик да дълбае с поглед очите ми, сякаш се готви да ми пробие главата, за да анализира какво става вътре в нея. - Мислех си да те попитам в писмо.

В съзнанието ми се стрелна споменът за бледосиния плик с емблемата на „Йейл“ от задната страна.

- Но после реших, че е по-добре да почакам, докато дойдеш, за да те попитам лично. - Той се спря. - Искаш ли да знаеш за какво се отнася?

- За какво? - запитах с тих, неуверен глас.

Бъди седна до мен. Прегърна ме с една ръка през кръста, отметна кичура, паднал върху ухото ми. Аз не помръднах. После то чух да шепне:

Би ли искала да станеш мисис Бъди Уилард?

Напуши ме смях.

Представих си как би ме развълнувал същият този въпрос преди, в кой да е миг от моя иет-шестгодишен период на преклонение пред Бъди Уилард от разстояние.

Бъди забеля за колебанието ми.

- Е, знам, че сега не съм във форма - бързо продължи той. - Все още съм на сериозно лечение. Нищо чудно да загубя едно-две ребра, но ще се върна в института си идващата есен. Най-много година след тая пролет…

- Искам да ти кажа нещо, Бъди.

- Да, знам - твърдо рече той. - Срещнала си някой друг.

- Не, не е това.

- Какво тогава?

- Аз никога няма да се омъжа.

- Ти си луда! - Лицето му светна. - Ще те разубедя.