Силвия Плат - Стъкленият похлупак

‘ Националният празник на САЩ. Денят на независимостта. Б. пр.

на главата, да мия мръсните чинии и оправям леглото, а после, като се върне след трескав и вълнуващ ден, той ще очаква хубава вечеря, а аз ще мия още повече чинии и ще се стоваря в леглото, пребита от умора.

Един досаден и пропилян живот за момиче, което петнайсет години е получавало все отлични бележки, но знаех, че това е семейството, защото и майката на Бъди Уилард от сутрин до вечер готвеше, миеше, чистеше и переше, а бе съпруга на университетски преподавател и самата тя е била учителка.

Когато веднъж отидох на гости у Бъди, видях мисис Уилард да плете черга от вълнени изрезки от стари костюми на мъжа си. Седмици наред прекара над тази черга, а аз се радвах на красивите кафяви, зелени и сини шарки и когато чергата бе готова, вместо да я закачи на стената, както аз бих постъпила, мисис Уилард я сложи на мястото на кухненската си изтривалка и за няколко дни новата черга се измърси, зацапа и не се различаваше от всяка изтривалка, която можеш да си купиш за по- малко от долар в евтин магазин.

Знаех, че независимо от всички рози, целувки и вечери в ресторанти, с които един мъж щедро обсипва жената, преди да се ожени за нея, тайното му желание веднага след сватбената церемония е да види съпругата си просната в нозете му като кухненската изтривалка на мисис Уилард.

Нима майка ми не ми беше разказвала как веднага след като напуснали Рино с баща ми през медения си месец - баща ми бил женен преди това, така че трябвало да се разведе, - той казал: „Пфу, какво облекчение, сега можем да престанем да се преструваме и да бъдем по-искрени!“ От този ден майка ми не видяла нито минутка покой.

Спомням си също как Бъди Уилард зловещо и многозначително подхвърляше, че след като имам деца, ще се променя и няма да желая да пиша стихове. Започнах наистина да вярвам, че след като се ожениш и имаш деца, все едно че съзнанието ти се подлага на обработка и ставаш безмълвен като роб в държава с диктаторски режим.

Докато гледах Константин, сякаш беше някакво светло, непостижимо камъче на дъното на дълбок кладенец, клепачите му се отвориха, той ме погледна, а очите му бяха изпълнени с любов. Наблюдавах го безмълвно и изведнъж унесената нежност в израза му просветля, широките зеници станаха бездънни и искрящи като лак.

Константин седна в леглото и се прозина:

- Колко е часът?

- Три - отвърнах с равен глас. - Трябва да се прибирам. Сутринта съм на работа.

- Ще те откарам.

Обърнахме се с гръб един към друг и както нахлузвахме несръчно обувките си на бодящата очите ярка светлина на нощната лампа, усетих, че Константин се обърна:

- Косите ти винаги ли са такива?

- Какви?

Той не отвърна, само протегна ръка, зарови пръсти в косата ми и после бавно ги прокара като гребен. Слаб ток премина по тялото ми и аз застинах неподвижна. Още от малка обичах някой да си играе с косите ми. Тогава ставах сънлива и покорна.

- А, сега разбирам - каза Константин. - Ти току-що си я измила.

И се наведе да завърже гуменките си.

След час лежах в хотелското си легло и слушах дъжда. Дори не приличаше на дъжд, по-скоро шуртеше като кран. Болката в костта на левия ми крак се обади отново и изгубих всякаква надежда да заспя до седем часа, когато радиобудилникът щеше да ме разсъни със своите енергични звуци на марша от Суса.

Щом валеше, кракът, който бях чупила, се обаждаше с тъпа болка.

Тогава си помислих: „Бъди Уилард стана причина да си счупя крака.“

После си казах: „Не, сама си го счупих. Счупих го нарочно, за да се самонакажа, защото съм такава идиотка.“ -

Мистър Уилард ме откара до Адирондакските планини.

Беше в деня след Коледа, над главите ни бе надвиснало сиво небе, натежало от сняг. Чувствах се преситена, потисната и разочарована, както винаги след Коледа, сякаш каквото и да обещаваха боровите клонки, свещите, завързаните със златни и сребърни панделки подаръци, огънят от брезовите пънове в камината, коледната пуйка, коледните песни и пианото, всичко си оставаше постарому.

На Коледа просто ми се искаше да съм католичка.

Отначало шофираше мистър Уилард, после аз. Не си спомням за какво разговаряхме, но когато полето, заспало под дебела снежна пелена, недружелюбно ни обърна гръб и белите ели, скупчени по склоновете на пепелявите хълмове, слязоха чак до самия път, така наситено зелени, че изглеждаха почти черни, аз взех да ставам все по-мрачна и по-мрачна.

Изкушавах се да предложа на мистър Уилард да продължи сам, а аз да се върна на автостоп.