Силвия Плат - Стъкленият похлупак

- Не. Твърдо съм решила.

Но Бъди продължи да сияе.

- Спомняш ли си, когато заедно се връщахме в колежа на автостоп след сатиричната вечер?

- Спомням си.

- Помниш ли, че ме пита къде бих желала повече да живея, в полето или в града?

- И ти каза…

- И ти казах, че желая да живея и в полето, и в града.

Бъди кимна.

- А ти - продължих с внезапна сила - се изсмя и каза, че притежавам абсолютната нагласа на неврастеничка и че зададеният въпрос фигурирал във въпросника от часовете ти по психология миналата седмица.

Усмивката на Бъди помръкна.

- Да, прав беше. Аз съм неврастеничка. Никога няма да мога да се установя на едно място - нито в града, нита в полето.

Можеш да живееш и тук, и там - подхвърли Бъди с надеждата да ми помогне. - Понякога ше оставаш в града, понякога извън него.

- Е, добре, какво тогава бе неврастеничното в отговора ми?

Бъди замълча.

Е? - сопнах се аз, като си мислех: „Не бива да разглезва- ме тия болни хора, това е най-страшното за тях, ще ги развалим напълно.“

- Нищо промълви Бъди с равен, безизразен глас.

- Неврастеничка, а! - изсмях се презрително. Ако невра- стениците желаят две взаимно изключващи се неща в едно и също време, аз съм първа неврастеничка. И до края на живота си безспирно ще летя напред-назад между взаимно изключващите се неща.

Бъди взе ръката ми в своята.

- Позволи ми да летим заедно.

Стоях в горния край на ски пистата на връх Пизга и гледах надолу. Тук нямах никаква работа. Никога през живота си не бях карала ски. И все пак реших да се полюбувам на изгледа, шом имам тая възможност.

Вляво от мен ски влекът изкачваше скиор след скиор до белия връх, където снежната покривка, отъпкана от ските и леко размекната от обедното слънце, бе станала гладка и хлъзгава като стъкло. Студеният въздух режеше дробовете и синусите ми с осезаема острота.

Край мен скиори със сини, червени и бели якета се спускаха по ослепително блестящия склон като разпалени късчета от американското знаме. От дървената колибка в подножието на пистата звучаха популярни песни в надвисналата тишина.

Поглед хвърля ли към Юнгфрау от нашта къщичка за двама…

Живият ритъм и екотът на песните се носеха край мен като невидима рекичка сред снежна пустиня. Само един излишен, невнимателен жест и щях да полетя по склона, към малкото зеленикаво петно встрани от пистите, сред зяпачите, където беше Бъди Уилард.

Цяла сутрин Бъди ме учи да карам ски.

Първо той взе назаем ски и щеки от един свой приятел в селото, обувки от съпругата на един доктор, чиито крака бяха само с един номер по-големи, и червено спортно яке от курсистка в сестринско училище. Отчаяното му упорство беше изумително.

После си припомних, че в медицинския институт Бъди бе спечелил награда, задето успяваше да убеди роднините на по- вечето покойници да предоставят труповете за дисекция независимо дали им бяха нужни или не, ей така, в името на науката. Забравила съм каква беше наградата, но и сега виждам Бъди в бяла престилка със стетоскоп, който се подава от джоба му, като

част от неговата анатомия, усмихнат, кланящ сс и увещаващ ония вцепенени, онемели роднини да подпишат, че са съгласни.

После Бъди взе назаем колата на лекуващия го лекар, който също прекарал туберкулоза, проявяваше истинско разбиране, и потеглихме веднага щом звънецът за часа за разходка проехтя по мрачните коридори на санаториума.

Бъди също не бе карал ски, но казваше, че основните правила са твърде прости и тъй като редовно наблюдавал ски инструкторите и техните ученици, ще ми покаже всичко, което е нужно.

Първия половин час аз покорно се изкачвах с „рало“ по един малък наклон, оттласквах се с щеките и спирах право долу. Бъди бе доволен от напредъка ми.

Чудесно, Естър - отбеляза той, когато преодолях наклона за двадесети път. - Хайде сега да опитаме на влека.

Заковах на място, задъхана и зачервена.

- Но, Бъди, още не мога да се спускам слалом. Всички тия хора го владеят.

- Качи се само до средата на пистата. Така няма да набереш много скорост надолу.

Бъди ме придружи до влека, показа ми как да пропускам въжето през ръцете си, после каза да го стисна с пръсти и да тръгвам.

Въобще не ми хрумна да му откажа.

Сграбчих грубото, жулещо, хлъзгаво като змия въже, което бягаше от пръстите ми, и потеглих нагоре.

Но въжето ме влачеше толкова бързо, че като залитах и очаквах всеки миг да падна, не можах да се отделя по средата на пътя. Пред мен имаше скиор, зад мен също и в мига, в който се пуснех, те щяха да ме повалят и прегазят със ски и щеки, пък и не исках да създавам безредие и продължих кротичко нагоре.