Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Започнах без желание да го рисувам.

След прилично отсъствие Джей Сий връхлетя в стаята с куп ръкописи.

Вземи, ще те разсеят. Да се начетеш.

Всяка сутрин нова бяла лавина от ръкописи се изсипваше и трупаше на сивеещи от прах камари в кабинета на редактора по белетристика. Тайно в кабинета, по тавани и класни стаи из цяла Америка хората пишеха. Може да се каже, че почти всяка минута се завършва по един ръкопис; за пет минути това означава пет ръкописа, стоварени върху бюрото на редактора по белетристика. За един час - шейсет; и така се трупат един след друг по пода. А за година…

Усмихнах се, виждайки как плува из въздуха спретнат, въображаем ръкопис с името Естър Грийнуд върху десния горен ъгъл. Кандидатствах да ме допуснат след месечния стаж в списанието на един летен курс, ръководен от известен писател, където участниците изпращат разказ в ръкопис, той го прочита и казва дали имаш данни да посещаваш неговия клас.

Естествено, класът бе твърде малък, аз бях изпратила своя разказ доста отдавна, все още нямах отговор от този писател, но бях уверена, че ще заваря утвърдително писмо на масичката в къщи.

Реших да изненадам Джей Сий и да изпратя под псевдоним няколко от разказите, които щях да напиша в този курс. Тогава някой ден редакторът от „Белетристика“ щеше лично да дойде при Джей Сий, да хвърли разказите на бюрото й с думите: „Ето нещо малко над обикновеното“, Джей Сий ще потвърди, ще ги приеме за печат и ще покани авторката на обяд, а тази поканена ще бъда аз.

- Честна дума - каза Дорийн, - този ще бъде различен.

- Разкажи ми нещо за него - каменно промълвих аз.

- Той е от Перу.

- Те са тантурести - възразих. - И са грозни като аптеките.

- Не, не, не, миличка, аз вече го видях.

Седяхме на леглото ми сред разхвърляни мръсни памучни рокли, чорапи с бримки и посивяло бельо и в продължение на десет минути Дорийн се мъчеше да ме убеди да отидем на танци в извънградски клуб с приятел на някакъв познат на Лени, съвсем различен, както настояваше тя, от останалите му приятели, но тъй като на следващата сутрин пътувах с влака в осем часа, трябваше да направя опит да си стегна багажа.

Аз самата хранех някаква мъглява идея, че ако се разхождам сама цяла нощ из улиците на Ню Йорк, нещо от мистерията и величието на този град ще се закачи най-накрая и за мен.

Но се отказах.

В тия последни дни все по-трудно решавах да свърша нещо. И когато случайно вземех решение да свърша нещо, като например да си стегна куфара, само измъквах всичките си мърляви, скъпи дрехи от чекмеджетата и гардероба, разхвърлях ги по столовете, по леглото и на пода, а после сядах и ги зяпах съвсем объркана. Сякаш всяка дреха притежаваше своя упорита индивидуалност, която отказваше да бъде изпрана, сгъната и прибрана.

- Ами тия дрехи - казах на Дорийн, - като се върна, няма да мога да ги подредя.

- Лесна работа!

И със своя чаровен, нетърпящ възражения маниер Дорийн започна да събира гащички, чорапи, натруфения сутиен без презрамки, подпълнен целия със стоманени пружинки - безплатен подарък от „Примроуз Корсет Къмпани“, който не събрах кураж веднъж поне да сложа, - и накрая една по една тъжната поредица от ексцентрични модели рокли за по чети- рийсет долара…

- Хей, остави тази отвън. Ще я сложа.

Тя измъкна един черен парцал от вързопа и го пусна в скута ми. После нахвърля останалите дрехи в мека, объркана купчина и ги напъха под леглото да не се виждат.

Дорийн почука със златната топка по зелената врата.

Отвътре се дочу тътрене на крака и мъжки смях внезапно секна. После стройно момче по риза и светла, късо подстригана коса отвори леко вратата и надникна навън.

- Бейби! - изрева той.

Дорийн изчезна в обятията му. Реших, че това е познатият на Лени.

Стоях смирено на входа в черна одежда и черен шал с ресни, прежълтяла повече от всякога, но и не очаквах нещо повече. „Аз тук съм само наблюдател“, си казах, като гледах как момчето прехвърли Дорийн в прегръдките на друг мъж, съшо висок, но мургав и с по-дълга коса. Той бе облечен в изряден бял костюм, бледосиня риза и жълта атлазена връзка с блестяща карфица.

Не можех да откъсна очи от тази карфица.

Тя сякаш пръскаше ослепителна бяла светлина, която озаряваше цялата стая. После светлината се оттегли в себе си и остана да блести като капчица роса върху златно поле.

Пристъпих неловко напред.

- Това е диамант каза някой и много от присъстващите се засмяха.

Нокътят ми докосна огледалния камък.