Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Но само един поглед към лицето му към сребристите коси, съвсем младежки подстригани, към ясните сини очи, розовите бузи, напомнящи глазурата на сладък сватбен кейк, с невинно, внушаващо доверие изражение - и разбрах, че не мога да го направя. Трябваше да изтърпя посещението докрай.

По пладне сивотата леко избледня, паркирахме на една заледена отбивка от пътя и хапнахме сандвичи с риба тон, сладкиши с овесени ядки и поделихме термоса черно кафе - всичко, което мисис Уилард ни бе приготвила за път.

Мистър Уилард ме гледаше мило. После се прокашля и избръска няколко трохички от скута си. Разбрах, че се готви

да каже нещо сериозно, но понеже беше много свит, и друг път бях го чувала да кашля така преди важна лекция по икономика.

Нели и аз винаги сме искали дъщеря.

В един безумен миг повярвах, че мистър Уилард сй сега ще ми съобщи, че мисия Уилард е бременна и очакват момиченце. Но той добави:

- Но не знам дали бихме имали по-хубава дъщеря от теб.

Мистър Уилард сигурно си помисли, че съм се просълзила

от радост, задето иска да ми стане баща.

- Хайде, хайде. - Той ме потупа по рамото и един-два пъти се прокашля. - Мисля, че двамата добре се разбираме.

После отвори своята врата и заобиколи колата. Дъхът му описваше лъкатушещи криви в сивия въздух. Аз се прехвърлих на неговата седалка, той включи мотора и потеглихме отново.

Не си спомням как точно съм си представяла санаториума на Бъци.

Струва ми се, че очаквах някаква дървена хижа, кацнала на малък склон, където млади мъже и жени с розови страни - всички много приятни, но с някакъв трескав блясък в очите - лежат на откритите тераси, загърнати в плътни одеяла.

„Да си болен от ТБЦ е все едно да живееш с бомба в гърдите - ми беше писал Бъди в колежа. - Просто лежиш съвсем спокойно с надеждата, че няма да избухне.“

Трудно ми бе да си представя как Бъди лежи спокойно. Цялата му житейска философия бе построена на това всяка секунда да се движи и да върши нещо. Дори когато лятно време ходехме на море, той никога не се изтягаше да дреме на плажа като мен. Тичаше напред-назад, риташе топка или вдигаше стойки, за да убие времето.

Почакахме с мистър Уилард в приемната, докато свърши следобедната лечебна почивка.

В този санаториум цялата цветова гама бе подчинена на червеникавокафявото. Тъмни, лъскави дървени мебели, столове с опушено кафява кожена тапицерия, стени, които може би някога са били бели, но сега, изглежда, бяха отстъпили пред ширещата се зараза на плесен или влага. Пъстър кафяв линолеум покриваше йода.

Върху ниска масичка за кафе с кръгли и полукръгли петна, вдълбани в тъмния фурнир, лежаха няколко овехтели броя на „Таим“ и „Лайф“. Разтворих по средата най-близкото списание. Лицето на Айзенхауер се ухили насреща ми, плешиво и празно като лице на ембрион под стъклен похлупак.

След малко долових шум от капки, потайно прокраднал се до слуха ми. За миг си помислих, че стените започват да се отърсват от прогизващата влага, но после забелязах, че звукът иде от малко фонтанче в ъгъла на стаята.

То пращаше струйки вода на няколко инча във въздуха, изхвърляше ги от проста тръба, разпръсваше ги на всички страни, после пръските падаха и потъваха с нестройно бълбукане в каменното басейнче, пълно с жълтеникава вода. Басейнът бе постлан с бели шестоъгълни плочки, каквито се срещат в обществените тоалетни.

Иззвъня звънец. Нейде в далечината се разтваряха и затваряха врати. После влезе Бъди.

- Здравей, татко.

Бъди прегърна баща си и моментално, със страхотна пърга- вина пристъпи към мен и ми протегна ръка. Аз я поех и я разтърсих. Стори ми се влажна и охранена.

Двамата с мистър Уилард седяхме на коженото канапе. Бъди кацна отсреща на ръба на хлъзгав фотьойл. Непрекъснато се хилеше, сякаш краищата на устните му бяха опънати с невидима връв.

Всичко друго очаквах, но не и да видя Бъди затлъстял. През цялото време, докато си мислех за него в санаториума, си го представях с дълбоки сенки, врязали се в страните му. и с очи, които горят в дъното на безплътни кухини.

Но всяка предишна вдлъбнатина у него се бе превърнала в издутина. Кръгло коремче се надигаше под отеснялата бяла найлонови риза, бузите му бяха червендалести и топчести като захаросан плод. Дори смехът му звучеше закръглен.

Погледите ни се срещнаха.

- Всичко е от храната обясни той. - Тук ни тъпчат всеки ден и ни карат само да лежим. Но вече ми разрешават да се разхождам, така че не се тревожи, ще поотслабна след няколко седмици. - Той подскокна, засмян като радостен домакин. - Искате ли да видите стаята ми?