Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Леглото до мен беше празно и неоправено.

Бях чула как майка ми стана в седем, облече се набързо и се измъкна на пръсти от стаята. После бръмченето на сокоиз- стисквачката за портокали долетя от долния етаж и ароматът на кафе и бекон проникна изпод вратата. Сетне шурна водата в умивалника и зазвънтяха чинии, докато майка ми ги изсушаваше и нареждаше в бюфета.

След това входната врата се отвори и затвори. Подир нея вратата на колата се отвори и затвори, моторът забоботи, чу се и хрущене по настилката от чакъл и после всичко заглъхна в далечината.

Майка ми преподаваше стенография и машинопис на много момичета от градския колеж и щеше да се прибере чак късно следобед.

Колелата отново изскърцаха. Сякаш някой разхождаше бебе в количка точно под моите прозорци.

Изхлузих се от леглото, стъпих върху килимчето и тихичко, на четири крака, запълзях да видя кой беше.

Нашата къща бе малка, облицована с бели дъски и разположена сред неголяма зелена .морава, точно на ъгъла на две тихи и спокойни крайни улички, и въпреки младите кленови дървета, засадени като ограда около дома ни, всеки, който минаваше по тротоара, можеше да надникне в прозорците на втория етаж и да види какво става вътре.

Това бях успяла да разбера от нашата съседка, една злобар- ка на име мисис Окъндън.

Мисис Окъндън, пенсионирана медицинска сестра, омъжила се за своя трети съпруг - първите двама се бяха споминали при странни обстоятелства, - прекарваше неизброими часове в надничане иззад колосаните бели пердета на къщата си.

Два пъти се беше обадила на майка ми - веднъж да докладва, че съм стояла с часове пред къщи точно под лампата и съм се целувала с някакво момче в син „Плимут“, а втория път да ни посъветва да спускаме транспарантите в стаята, тъй като, разхождайки шотландския си териер, случайно ме била видяла разголена, като се готвя да си лягам.

С грамадно любопитство повдигнах глава до нивото на перваза.

Една жена - надали имаше метър и петдесет - с гротескно издут корем буташе стара черна бебешка количка. Две-три дечурлига на различна възраст, всички бледички, с омърляни личица и голи мръсни коленца, се въртяха около полите й.

Ведра, почти набожна усмивка озаряваше лицето на жената. Отметнала блажено глава - която приличаше на врабчово яйце. закрепено върху яйце на патица, - тя се усмихваше към слънцето.

Добре познавах тази жена.

Това бе Додо Конуей.

Додо Конуей беше католичка, завърши колежа „Барнард“ и после се омъжи ва архитект, който беше ходил в Колумбия и също бе католик. Имаха голяма, разпиляна къща нагоре от нас по улицата, скрита зад плътна стена от високи борове и заобиколена от скутери, велосипеди на три колела, количка за кукли, пожарни автомобилчета, бейзболни бухалки, мрежи за бадмин- тон, вратички за крикет, клетки за полски гризачи и малки ко- кер шпаньоли - всички възможни джунджурии, съпътстващи едно детство в предградията.

Додо ме интересуваше неудържимо.

Къщата й не приличаше на никоя друга в квартала по размери (беше много по-голяма) и по цвят (вторият етаж бе облицован с тъмнокафяви дъски, а първият - със сивкава мазилка, украсена със сиви и лилави камъни, големи колкото топки за голф), а грамадните борове напълно я скриваха от поглед; това се приемаше за саможивост в нашия квартал, където повечето от дворните морави бяха общи със съседа и с него ни отделяха приветливи, високи само метър плетове.

Додо беше отгледала шестте си деца (и несъмнено щеше да отгледа и седмото) с оризови бисквити, сандвичи с фъстъчено масло, ванилов сладолед и огромно количество мляко. Получаваше го с известно намаление от местния млекар.

Всички обичаха Додо, макар че набъбващото й семейство бе предмет на приказки в махалата. По-възрастните хора като майка ми имаха по две, по-младите и по-заможните семейства - по четири, а единствена Додо чакаше седмо чедо. Дори шест деца се смятаха за прекомерно много, но, разбира се, всеки отчиташе, че Додо е католичка.

Наблюдавах как Додо бута най-малкото Конуейче нагоре- надолу по улицата. Сякаш го вършеше заради мен.

Децата ме отвращаваха.

Една дъска на пода изскърца и аз се смъкнах надолу точно в мига, когато лицето на Додо Конуей, водено от инстинкт или от някаква свръхестествена слухова дарба, се извърна върху късата ос на своя врат.

Усетих как погледът й прониза белите дъсчени стени и тапетите на рози и ме откри, клекнала зад сребристите ребра на радиатора.

Мушнах се обратно в леглото и издърпах чаршафа над лицето си. Но дори това не ми помогна да избягам от светлината, затова зарових глава под мрачината на възглавницата и си представих, че е нощ. Не виждах смисъла да ставам.