Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Червените тухлени постройки на затвора ми се сториха дружелюбни, като сгради на крайморски колеж. Вляво, върху издута като гърбица морава, забелязах дребнички бели точици и мъничко по-големи розови точици, които се движеха насам- натам. Попитах пазача какво е това и той отговори:

А, това са прасенцата и пиленцата.

Мислех си, че ако бях проявила разум да продължа да живея в тоя стар град, може би шях да срещна в училище тоя пазач на затвора, да се омъжа за него и да си народя куп малки дечица. Хубаво щеше да бъде - да живеем край брега с много дечурлига, прасенца и пиленца, деца, облечени с дрехи за пране, както се изразяваше баба ми, а аз, с дебели ръце, щях да седя в някоя кухня с ярък линолеум и да се наливам с кафета.

- Как може да се влезе в тоя затвор?

- Само с пропуск.

- Не, как вкарват човек вътре?

Ох пазачът се разсмя, - като откраднеш кола или обереш някой магазин.

- А вътре лежат ли убийци?

Не. Убийците лежат по големите затвори.

- И какви още хора има тук?

- Ами в първия ден от зимата прибираме старите скитници около Бостън. Хвърлят някоя тухла в някой прозорец и ги прибираме да прекарат зимата на топло, вътре има телевизори, храна и в края на всяка седмица играят баскетбол.

- Това е хубаво.

- Хубаво е, ако ти харесва - отвърна пазачът.

Сбогувах се и понечих да си тръгна, като само веднъж се

извърнах и погледнах през рамо. Пазачът все още стоеше на вратата на своята наблюдателница и когато се обърнах, той ми махна с ръка за сбогом.

Дънерът, на който седях, тежеше като олово и смърдеше на катран. Пясъчният насип се виеше към морето около високия хълм, където стърчеше сивият цилиндър на водната кула. При големи приливи насипът напълно изчезваше под водата.

Добре си спомнях този насип. В извивките си от вътрешната страна той даваше подслон на такива раковини, каквито не можеха да се намерят по цялото крайбрежие.

Раковините бяха плътни, гладки, дебели колкого палец и обикновено бели, макар понякога да се срещаха розово- или прасковеножълти. Приличаха всъщност на най-обикновени черупки.

- Мамо, онова момиче още седи там.

Погледнах небрежно и видях малко червенокосо дете; теглеше го настрана от брега кльощава жена с остър, птичи поглед, червени шорти и престилка на бели и червени точки.

Не очаквах, че брегът ще бъде обсаден от летовници. За десетте години на моето отсъствие върху равните пясъци на „Стрелката“ като реколта безвкусни гъби бяха изникнали небесносини, розови и бледозелени барачки, а сребристите аеро- плани и продълговатите като пури дирижабли бяха отстъпили място на реактивни самолети, които разтърсваха покривите със своите гръмотевични полети над залива.

Бях единственото момиче на плажа с пола и високи токчета и изведнъж реших, че не трябва да се предавам. Бях си свалила лачените обувки, защото мъчително затъваха в пясъка. Доставяше ми наслада да си мисля, че след като умра, те ще останат тук, окачени на сребристия дънер, с носове, обърнати към морето като някакъв своеобразен компас на душата.

Опипах кутийката с ножчетата в джоба си.

И тогава се сетих, че съм адски глупава. Ножчетата бяха у мен, но нямах топла вана.

Намислих да си взема стая под наем. Сигурно има някъде пансиони из тия летни курорти. Но не носех багаж. Ще събудя подозрения. Освен това в пансионите разни хора непрекъснато искат да ползват банята. Едва ще имам време да го сторя и да стъпя във ваната, когато някой ще почне да хлопа на вратата.

Чайките крачеха вдървено на своите кокили по самия ръб на пясъчната ивица и мяукаха като котета. После запляскваха с криле и една по една се извисяваха в своите пепелявосиви одежди, кръжаха над главата ми и плачеха.

Чуйте, леличко, по-добре се дръпнете оттука, приливът наближава.

Момченцето клекна на няколко крачки от мен. Вдигна заоблен, виолетов камък и го метна във водата. Морето го погълна със звучен плясък. После взе да рови наоколо си и чувах как сухите камъчета звънтят едно в друго като монети.

Намери някакво плоско камъче, плъзна го по неподвижната зелена повърхност и то подскокна цели седем пъти, преди да се изгуби от погледа.

Защо не си вървиш вкъщи? - попитах го.

Момченцето запрати друго, по-тежко камъче. То потъна след втория подскок.

- Не искам.

- Майка ти ще те търси.

- Няма. - Стори ми се, че долових в гласчето му тревога.

- Ако си отидеш вкъщи, ще ти дам бонбончета.

Момченцето се примъкна по-близо.

- Какви бонбончета?