Силвия Плат - Стъкленият похлупак

След като се мотах известно време отчаяно и коприненият шнур се влачеше зад мен като котешка опашка, без да открия място да го закача, седнах на ръба на леглото на мама и се опитах яко да затегна шнура около врата си.

Но шом успявах да го стегна здраво, в ушите си усещах силно налягане, лицето ми се наливаше с кръв, ръцете ми отмаляваха, разхлабвах въжето и отново идвах на себе си.

Тогава открих, че тялото ми използва най-различни дребни трикове, като например да прави ръцете ми безволеви в критичната секунда, с което винаги се спасяваше, докато зависеше ли всичко от меи самата, бих предала богу дух за по-малко от миг.

Просто трябваше да го издебна от засада с всичкия си останал разум, иначе то щеше да ме прикове в глупавия си капан и да ме държи безсмислено в себе си още петдесет години. И когато хората открият, че разсъдъкът ми се е изпарил, което щеше неминуемо да стане рано или късно въпреки тактичното мълчание на майка ми, щяха да я убедят да ме даде в клиника за душевноболни, за да ме лекуват.

Само че моят случай беше неизлечим.

Бях си купила няколко книжки върху психопатологията и сравнявах своите симптоми със симптомите от книгите; моите симптоми напълно съответстваха на най-тежките случаи.

Единственото нещо, което можех да чета освен скандалните вестници, бяха тия книжки по психопатология.

Сякаш в създанието ми бе останала някаква тесничка пролука, през която да попия всичко необходимо за моя случай, за да сложа край на живота си по най-подходящия начин.

Питах се след неуспешния опит да се обеся дали не трябва да се откажа и да се обърна към лекари, но веднага си спомних за доктор Гордън и неговата частна машина за шокове. Пипнат ли ме веднъж, щяха да я прилагат върху мен безспир.

Представях си как майка ми, брат ми и приятелите ще ме посещават ден след ден с надежда да открият подобрение. Постепенно визитите щяха да се разреждат и посетителите да изгубят всякаква надежда. Щяха да остареят. Щяха да ме забравят.

Щяха също и да обеднеят.

Отначало ще искат да се радвам на най-добрите грижи, затова ще изсипят всичките си пари по частни клиники като тази на доктор Гордън. Накрая, когато парите им свършат, ще бъда прехвърлена в държавна болница със стотици хора като мен, наблъскани в огромна клетка в някакво мазе.

Колкото по-безнадежден е случаят ти, толкова по на скришно място те натикват.

Кал се връщаше, а аз продължавах да плувам напред.

Гледах го как бавно се изтегля от дълбокото море. На фона на жълто-кафявия пясък и на зеленикавите крайбрежни вълнички тялото му за миг ми заприлича на разполовен бял червей. После то изпълзя от зеленото, стъпи на кафеникавото и се изгуби сред десетките други червейчета, които се гърчеха или полюшваха между морето и небето.

Порех водата с ръце и ритах с крака. Яйцевидната скала не ми изглеждаше по-близо сега, отколкото преди, когато я гледахме с Кал от брега.

След малко реших, че е безсмислено да плувам чак до скалата, защото тялото ми щеше да се възползва да се изкачи и изтегне на слънцето и да събере сили за обратния път.

Тогава оставаше единствено да се удавя тук и в тоя миг.

Затова спрях.

Прибрах ръце до гърдите, потопих глава и се гмурнах, използвайки ръцете си да оттласквам водата встрани. Морската бездна напираше върху тъпанчетата и сърцето ми. Завъртях се като перка стремглаво надолу, но преди да разбера къде съм, водата ме изплю отгоре на слънце, светът наоколо искреше като сини, зелени и жълти полускъпоценни камъни.

Отърсих водата от очите си.

Дишах тежко като след голямо напрежение, но се носех по повърхността без усилие.

Гмурнах се веднъж, после втори път, но все изхвърчах над водата като тапа.

Сивата скала ми се присмиваше, поклащайки се спокойно като шамандура.

Разбрах, че съм изгубила този шанс.

Поех курс назад.

Цветята ми кимаха като засмени, разбиращи деца, когато ги возех по коридора.

Чувствах се глупаво в своята сивозеленикава униформа на доброволка и съвсем ненужна, не като лекарите и сестрите в техните бели престилки, нито пък като санитарките в кафяви дрехи, с парцали и кофи с нечиста вода, които ме подминаваха безмълвно.

Ако ми плащаха, макар и малко, щях да приема сериозно тази работа, но за това, че разнасях цяла сутрин списания, бонбони и цветя, получавах само безплатен обяд.

Майка ми казваше, че лекът за тия, които прекадено много мислят за себе си, е да се грижат за хора далеч по-зле от тях. Затова Тереза уреди да се зачисля като доброволка в нашата местна болница. Трудно беше да се вредиш, тъй като за тая работа се натискаха всички от Младежкия съюз, но сега за мой късмет повечето от тях бяха по курорти.