Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Изненадах се, че ше имам за лекар жена. Не вярвах, че има жени психиатри. Тази жена представляваше кръстоска между Мирна Лой и майка ми. Беше с бяла блузка и дълга пола, стегната в талията с широк кожен колан, и модни, сърповидни очила.

Една сестра ме поведе през моравата към мрачната тухлена сграда, наречена „Каплан“, където щях да живея, но доктор Нолан не дойде да ме види, а вместо нея се изсипа цяла група непознати мъже.

Лежах си под плътното бяло одеяло, когато те нахлуха в стаята един след друг и се представиха. Не разбирах защо са толкова много, нито защо искат да ми се представят, затова реших,че ме проверяват дали забелязвам броя им, и станах предпазлива.

Най-накрая дойде един красив беловлас лекар, който обясни, че е директор на болницата. После заговори за пилигримите и индианците, а после и за другите, които владеели земите след тях, какви реки течали наоколо, кой построил първата болница, как тя изгоряла, кой построил следващата; започнах да си мисля, че изчаква да провери кога ще го прекъсна да му кажа, че всичко това за пилигримите и за реките е чиста глупост.

Но после прецених, че някои неща сигурно са истина, и реших да отбера кое е вярно и кое не, обаче преди да го сторя, той се сбогува с мен.

Почаках, докато гласовете на всички лекари замряха. Тогава отметнах бялото одеяло, нахлузих обувките си и излязох в коридора. Никой не ме спря, затова завих край ъгъла на моето крило и влязох в друг, по-дълъг коридор, край отворена врата на една трапезария.

Прислужница в зелена униформа подготвяше масите за вечеря. Имаше бели ленени покривки, чаши и книжни салфетки. Както катеричка скътва лешници за зимата, така аз скрих дълбоко в съзнанието си факта, че чашите са от истинско стъкло. В Градската болница ползвахме чаши от пресована хартия и нямахме ножове да режем месото. То винаги бе толкова преварено, че можехме да го накъсваме е вилица.

Накрая се озовах в обширна всекидневна с охлузени мебели и парцалив килим. Едно момиче с кръгло, бледо лице и късо подстригана черна коса седеше във фотьойл и четеше списание. Заприлича ми на моята бивша ръководителка от скаутска- та организация. Погледнах го в краката и естествено то носеше същите кафяви алпинки, които минават за спортни обувки, а връзките им завършват с по едно изкуствено жълъдче.

Момичето вдигна очи и се усмихна:

- Аз съм Валери. А ти коя си?

Направих се, че не чувам, и излязох от всекидневната. Разходих се до дъното на следващото крило. По пътя минах покрай врата, висока до кръста ми, зад която се виждаха няколко сестри.

- Къде са всички?

- Навън. - Сестрата пишеше едно и също нещо върху малки късчета скоч лепенки. Надвесих се през прозорчето на вратата и видях, че пише Е. Грийнуд, Е. Грийнуд, Е. Грийнуд.

- Къде навън?

- О, на трудотерапия, на игрището за голф или за бадминтон.

На стола до сестрата забелязах купчина дрехи. Същите,

които сестрата от първата болница беше наблъскала в черното лачено куфарче, когато счупих огледалото. Започна да лепи етикетчета по дрехите ми.

Върнах се във всекидневната. Не можех да разбера какво правят тук тези хора, след като играят голф или бадминтон. Сигурно не са истински болни, щом се занимават така.

Седнах недалеч от Валери и внимателно я наблюдавах. Да, все едно че се намира в скаутски лагер. Четеше парцалено копие на „Вог“ с дълбок интерес.

„Какво, по дяволите, търси в тая болница? - чудех се аз. - На нея й няма нищо.“

- Ще разрешиш ли да запаля? - И доктор Нолан се изтегна в един фотьойл до леглото ми.

Да, казах, обичам миризмата на тютюна. Щом пуши, помислих си, ще остане по-дълго. Сега за първи път бе дошла да разговаря с мен. Когато си излезе, отново ще потъна в обичайната празнота.

- Разкажи ми за доктор Гордън - изведнъж каза доктор Нолан. - Хареснаше ли ти?

Изгледах я недоверчиво. Знаех, че всички лекари действат координирано и че някъде из тая болница, в някой скришен ъгъл, има същата машина като на доктор Гордън, готова да ме раздруса като дърво от ураган.

- Не, не мога да го понасям.

- Интересно. Защо?

- Мразя това, което ми направи.

- Какво ти направи?

Разказах на доктор Нолан за машината, за сините мълнии, за раздрусването, за грохота. Докато говорех, тя не мръдна във фотьойла си.

- Допуснали са грешка - промълви тя. - Не бива да е така.

Загледах я.

- Ако се направи както трябва, то е все едно че те приспиват.

- Ако някой отново ми го приложи, ще се самоубия.

Доктор Нолан уверено отсече: