Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Страхът и напрежението бяха изчезнали. Чувствах се изненадващо спокойна. Стъкленият похлупак висеше на няколко стъпки над главата ми. Аз бях на открито, в пряк допир със свежия въздух.

- Стана така, както ти казах, нали? - запита доктор Нолан, докато крачехме обратно към „Белсайс“ по хрупкащите под нозете ни кафяви листа.

-Да.

- Ето, така ще бъде винаги - уверено каза тя. - Ще отиваш на шокова терапия три пъти седмично - вторник, четвъртък и събота.

Поех дълбока глътка въздух.

- Колко време?

- Това зависи - отвърна доктор Нолан - от теб и мен.

Хванах сребърния нож и счупих върха на вареното яйце. Оставих ножа и го загледах. Опитах се да си спомня защо толко-

ва съм обичала ножове, но съзнанието ми се изплъзна от примката на мисълта и увисна като птичка насред празен небосклон.

Джоун и Диди стояха заедно на пейката до пианото и Диди учеше Джоун да свири втория глас на популярна песен, а тя свиреше първия.

Мислех си колко е печално, че Джоун има такъв конски вид, с едри зъби и очи като два изпъкнали сини камъка. Ами да, тя не би могла да задържи момче като Бъди Уилард. А мъжът на Диди сигурно живееше с някоя любовница, от което тя злобееше като стара, проскубана котка.

- И-мам пис-мо - припя Джоун и тикна рошавата си глава в стаята ми.

- Браво на теб - не отместих очи от книгата. Откакто свършиха шоковите сеанси след кратка поредица от пет и ми разрешиха да излизам в града, Джоун се въртеше около мен като огромна, задъхана плодова муха - сякаш сладостта на възстановяването беше нещо, от което тя можеше да смуче жизнени сокове дори от разстояние. Бяха й отнели книгите по физика, сиво-кафявите бележници със спираловидни телчета, изписани с лекции, които изпълваха стаята й, и я ограничиха да излиза само в парка.

- Не искаш ли да знаеш от кого е?

Джоун се вмъкна вътре и седна на леглото ми. Исках да й кажа да се маха, да върви по дяволите, защото тръпки ме побиваха от нея, но не можех да го сторя.

- Кажи. - Сложих пръст в книгата и я притворих. - От кого е?

Джоун измъкна от джоба на полата си бледосин плик и го

размаха, сякаш за да ме подразни.

- Виж ти какво съвпадение! - възкликнах.

- Съвпадение?

Отидох до бюрото си, извадих един бледосин плик и го размахах пред Джоун като кърпичка при раздяла.

- И аз получих писмо. Любопитно дали са еднакви.

- Той е по-добре - каза Джоун. - Излязъл е от болницата.

Последва кратко мълчание.

- Ти ще се омъжиш ли за него?

- Не отвърнах. - А ти?

Джоун се ухили едва доловимо.

- Аз въобще не съм го харесвала кой знае колко.

- Така ли?

- Да, харесваше ми семейството му.

- Искаш да кажеш мистър и мисис Уилард?

- Да. - Думите на Джоун пролазиха по гърба ми като мравки. Обичах ги. Ьяха толкова мили, толкова щастливи, не каго моите родители. Аз често ги посещавах… - тя се спря - преди да се появиш ти.

- Съжалявам. - После добавих: - Защо не продължи да ги посещаваш, щом толкова си ги харесвала?

- О, не можех. След като ти вече се срещаше е Бъди… Щеше да изглежда… нали разбираш… смешно.

Позамислих се:

- Сигурно.

- А ти - поколеба се Джоун - ще му позволиш ли да те посети?

- Не знам. - В първия миг реших, че ще е отвратително Бъди да ме посети в лудницата - вероятно би дошъл само да злорадства и да си бъбри с докторите. Но после сметнах, че това е една възможност да го поставя на място, да го отхвърля въпреки факта, че нямам друг, да му кажа, че не съществува никакъв симул- танен преводач, никой, но че и Бъди не е човек за мен, престанала съм да държа на него. - А ти?

- Да - задъхано отвърна Джоун. - Може би ще доведе и майка си. Ще го помоля да доведе майка си…

- Майка си?

Джоун се нацупи.

- Аз харесвам мисис Уилард. Тя е великолепна, великолепна жена. За мен е била истинска майка.

Представих си мисис Уилард с нейните пъстри вълнени костюми, огромни обувки и мъдрите й майчински сентенции. Мистър Уилард бе нейното момченце и гласът му бе тъничък и ясен като на дете. Джоун и мисис Уилард. Джоун… и мисис Уилард.

Тази сутрин бях почукала на вратата на Диди, за да й поискам няколко двугласни нотни листа. Почаках мъничко и тъй като никой не ми отговори, реших, че Диди е излязла, мога сама да си взема нотите от бюрото, затова натиснах бравата и влязох в стаята й.

В „Белсайс“, дори в „Белсайс“, вратите имаха ключалки, но болните нямаха ключове. Затворената врата означаваше уединение и се смяташе заключена. Човек почукваше веднъж, почукваше втори път и отминаваше. Точно това си спомних, като пристъпих в дълбоката, ухаеща на мускус тъма в стаята, където очите ми, заслепени от силната светлина в коридора, не видяха нищо.