Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Повдигнах празната охлювена черупка и отпих билков зеления сок, който я пълнеше. Не знаех дали е хранителен, но след толкова месеци здравословна и еднообразна диета в болницата жадувах за нещо по-пикантно.

Бях се обадила на доктор Нолан от автомата в ресторанта и поисках разрешение да прекарам нощта в Кеймбридж при Джоун. Разбира се, нямах представа дали Ъруин щеше отново да ме покани в апартамента си след вечеря, но си помислих, че щом като се отърва от едрата дама, съпруга на негов колега, перспективите изглеждат обещаващи.

Отпуснах назад глава и си налях чаша „Нюи Сен Жорж“.

Ти наистина обичаш виното - отбеляза Ъруин.

- Само „Нюи Сен Жорж“… Представям си го с ламята…

Ъруин взе ръката ми.

Исках първият мъж, с когото спя, да бъде интелигентен, за да го уважавам. Ъруин бе станал преподавател на двайсет и шест години и имаше бледата, неокосмена кожа на дете гений. Освен това имах нужда от човек с достатъчен опит, за да компенсира моето невежество, а „дамите“ на Ъруин ме убедиха в неговото преимущество. И още нещо - за да бъда в безопасност, исках този мъж да ми бъде непознат от преди и да не продължим връзката си в бъдеще: да е просто някакъв безпристрастен и хладнокръвен шаман, както в описанията на племенните обреди.

Към края на вечерта вече нямах никакви колебания, че Ъруин ще бъде този мой избраник.

От мига, в който схванах покварата на Бъди Уилард, моята девственост ми тежеше като воденичен камък. Дотогава й придавах огромна важност и живеех с навика да я браня с цената на всичко. Браних я цели пет години, но тя вече ми дотягаше.

И чак когато Ъруин ме грабна в ръцете си и ме понесе - опиянена от виното и отпусната - към черната тъма на спалнята, аз прошепнах:

Знаеш ли, Ъруин, май трябва да ти кажа, че съм девствена.

Той се засмя и ме хвърли в леглото.

Само след няколко минути един възклик на почуда ми показа, че Ъруин не ми е повярвал. Помислих си - какъв късмет, че от днес бях почнала да вземам мерки срещу забременяване, защото във винената омая на тази вечер аз едва ли бих си дала труда да извърша деликатната и нужна процедура. Лежах гола и унесена върху грубото одеяло на Ъруин и чаках да настъпи чудодейната промяна.

Но единственото, което почувствах, бе остра, потресаваща, непоносима болка.

Боли! - казах. - Трябва ли да ме боли?

Ъруин не отговори. После промълви:

— Понякога боли.

След малко той стана, отиде в банята, откъдето чух шурте- нето на крана. Не бях сигурна дали Ъруин свърши това, което възнамеряваше, или девствеността ми го бе възпряла по някакъв начин. Щеше ми се да го попитам още ли съм девствена, но не се решавах. Нещо топло и влажно се стичаше между краката ми. Внимателно се протегнах и го докоснах.

Вдигнах ръка и я огледах на светлината, която струеше от банята. Пръстите ми изглеждаха черни.

- Ъруин - викнах нервно, - донеси ми кърпа!

Ъруин се върна, препасан с голям пешкир, а на мен подхвърли друг, по-малък. Пъхнах го между краката си и почти веднага след това го измъкнах. Наполовина бе наквасен с кръв,

- Тече ми кръв! - оповестих и рязко се изправих.

- Нищо, често се случва - успокои ме Ъруин. - Скоро ще ти мине.

Чак тогава разните приказки за напоени в кръв брачни чаршафи и капсули с червено мастило, използвани от вече дефло- рирани булки, изплуваха в паметта ми. Чудех се колко ли време ще кървя и ще лежа, стиснала между бедрата си кърпата. Тогава се сетих, че кръвта е отговор на моите съмнения. Вече не съм девствена. Усмихнах се в мрака. Почувствах се приобщена към една голяма традиция.

Незабелязано допрях сух край от пешкира до раната и ре- ших, че щом кървенето престане, ще взема късния трамвай за клиниката. Исках да се отдам на размишления върху новото си състояние при пълен покой. Но кърпата отново почерня и прогизна.

- Аз… май е по-добре да си вървя - изрекох едва чуто.

- В никакъв случай толкова скоро.

- Не, по-добре да си вървя.

Помолих го да ми заеме хавлиената кърпа и я опасах между бедрата като превръзка. После навлякох запотените си дрехи. Ъруин предложи да ме откара до вкъщи, но недоумявах как ще го накарам да спре пред лудницата, затова зарових из чантичката си за адреса на Джоун. Ъруин знаеше улицата и отиде да запали колата. Бях твърде изплашена, за да призная, че все още ми тече кръв. Надявах се всеки момент да спре.

Но когато Ъруин подкара по пустите, навени от снежни преспи улици, усетих, че топлото струене пробива през хавлията и полата и се стича по седалката.