Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Но под измамно чистата и равна плоча топографията беше все същата и вместо Сан Франциско, Европа или Марс аз щях да изучавам стария пейзаж, всяко поточе, хълмче и дръвче. На пръв поглед изглеждаше дребна работа да се върна отново след шестмесечно прекъсване там, откъдето така бурно се бях отдалечила.

Разбира се, всички щяха да знаят причината.

Доктор Нолан ми бе споменала съвсем прямо, че доста хора ше се отнасят предпазливо с мен, други ще ме отбягват, сякаш съм прокажена с предупредително звънче на шията. Лицето на майка ми от последното й посещение в клиниката след двайсетия ми рожден ден изплува пред очите ми като бледа и укорителна луна. Дъщеря в приют за душевноболни! Това й бях поднесла. И все пак тя явно бе решила да ми прости.

- Ще започнем всичко отначало, Естър - бе ми заговорила със своята блага, мъченическа усмивка. - Нека мислим за това като за кошмарен сън.

Кошмарен сън.

За човек под стъклен похлупак, сляп и задушен като мъртвородено, целият свят е кошмарен сън.

Кошмарен сън.

Спомнях си всичко.

Спомнях си труповете и Дорийн, разказа за смокиновото дърво и диаманта на Марко, моряка и кривогледата сестра на доктор Гордън, счупения термометър и негъра с двете фасулени ястия, десетте килограма, които наддадох, докато бях на инсулин, скалата, която стърчеше между морето и небето като сив череп.

Може би забравата ще ги притъпи и покрие като снежна пряспа.

Но тези спомени бяха част от мен. Те бяха моят пейзаж.

- Един мъж иска да те види!

Усмихната сестра подаде белоснежната си касинка през вратата и в миг на смущение помислих, че съм отново в колежа и тези спретнати бели мебели, тази бяла гледка на дървета и хълмове са подобрение на старата ми стая с очукани столове и бюро и изглед към голия двор. „Един мъж иска да те види!“, казва дежурното момиче по телефона в спалното помещение. -

Какво ни различаваше нас, тук в „Белсайс“, от момичетата, които играят бридж, клкжарстват или зубрят в колежа, където щях да се върна? Ония момичета също бяха под някакъв техен стъклен похлупак.

- Влез! - викнах и Бъди Уилард с кафяво кепе в ръка пристъпи в стаята.

- О, Бъди!

- О, Естър!

Стояхме така, загледани един в друг. Чаках да се появи някакъв душевен трепет, някаква слаба искрица. Нищо. Нищо освен огромна, позната тегота. Фигурата на Бъди в кафеникавото яке изглеждаше малка и чужда като кафявите колове на оградата, до която стоеше в оня ден преди година, в края на ски пистата.

- Как дойде тук? - попитах след мълчание.

- С колата на майка ми.

- В тоя сняг?

- Да - захили се Бъди, - и затънах в една пряспа. Не можах да изкача хълма. Има ли откъде да взема лопата?

- Лопата ще вземем от нашите градинари.

- Добре. - Бъди се обърна да излезе.

- Чакай, ще дойда да ти помогна.

Бъди ме погледна и тогава в очите му долових онзи странен проблясък същата смесица от любопитство и боязън, която бях открила в очите на църковната деятелка, в очите на стария ми учител по английски и на пастора от Унитарианската църква, които идваха на посещение при мен.

- О, Бъди - изсмях се. - Вече нищо ми няма.

- Знам, Естър, знам - бързо смутолеви той.

- Ти си тоя, който не трябва да рие затънали коли, не аз, Бъди.

И Бъди ме остави да свърша почти всичко сама.

Колата се поднесла по заледения хълм към клиниката, тръгнала назад, едното й колело излязло от алеята и тя затънала в дълбока пряспа.

Слънцето се показа иззад парцаливите сиви облаци и огря с летен блясък девствено белите склонове. Спрях да рина, за да огледам тези чисти простори, и изпитах същата дълбока тръпка, както при вида на дървета и ливади, затънали под дълбоки, поройни води - сякаш обичайният ред на света леко се променя и навлиза в нова фаза.

Бях благодарна на затъналата кола и снежната пряспа. Те попречиха на Бъди да ми задава въпроси за неща, които знаех, че го интересуват, и за които накрая попита с тих, нервен глас по време на следобедния чай в „Белсайс“. Диди ни наблюдаваше като завистлива котка иззад ръба на чашката си. Известно време след смъртта на Джоун я преместиха в „Уаймарк“, но сега тя отново бе сред нас.

- Отдавна се чудя… - Бъди хлопна несръчно чашата върху чинийката.

- Какво се чудиш?

- Чудя се… искам да кажа, може би ти ще ми отговориш. - Бъди срещна погледа ми и чак тогава забелязах колко се е променил. Вместо старата, уверена усмивка, която блясваше бързо и често като фотографска светкавица, сега лицето му бе помръкнало, дори нерешително - лице на човек, който невина- ги получава това, което иска.