Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Не знаех и стенография.

Това означаваше, че след като завърша колежа, няма да си намеря работа. Майка ми често повтаряше, че никой няма да назначи момиче, завършило само литература. Но момиче с диплома по литература, което знае стенография, е нещо друго. Всеки би го назначил. Ще го търсят всички издигащи се млади хора и то ще транскрибира едно от друго по-вълнуващи писма.

Лошото бе там, че ненавиждах мисълта да служа при мъже, каквито и да са. Исках сама да си диктувам своите вълнуващи писма. Освен това тия стенографски символи, които майка ми показваше, ми се струваха не по-малко отвратителни от /. равно на времето, и s, равно на пътя.

Списъкът постепенно нарастваше.

Танцувах ужасно. Не можех да спазвам такта. Нямах чувство за равновесие и когато в часовете по гимнастика трябваше да ходим по тясна греда с разперени ръце и книга на главата, аз винаги падах. Не можех да яздя, не можех да карам ски - две неща, за които много мечтаех, сигурно защото струваха скъпо. Не можех да говоря немски, да чета иврит или да пиша на китайски. Не знаех дори къде се падат на картата повечето от далечните страни, чиито представители в ООН бяха тия хора пред очите ми.

За първи път в живота си, застанала в звукоизолираното сърце в сградата на ООН между Константин, който можеше да играе тенис и да превежда симултанно, и младата рускиня, която знаеше толкова много езици, аз се почувствах страхотно неспособна. Бедата е, че винаги съм си била такава, само че не съм се сещала да го открия.

Единствено ме биваше да печеля стипендии и награди, но и тази ера вече отминаваше.

Чувствах се като състезателен кон в свят, където няма състезателни писти, или като колежански футболен ас, внезапно изправил се на Уолстрийт в спортен костюм, а за дните на славата му единствено напомня малката златна купа върху камината, с гравирана върху нея дата като върху надгробна плоча.

Видях как животът ми се разклонява пред мен като смокиновото дърво от разказа.

От върха на всеки клон като сочен, налят от слънцето плод ми маха и намига примамливо чудесно бъдеще. Една смокиня символизираше съпруг и щастлив дом с деца, друга - бъдеще на велика поетеса, трета - блестяща преподавателска кариера, четвърта - И. Джий, изумителна редакторка, пета смокиня ми сочеше Европа, Африка и Южна Америка, шеста бе Константин и Сократ, Атила и още цяла тълпа обожатели със странни имена и необикновени професии, а седмата смокиня бе олимпийска шампионка по гребане и нагоре имаше още много, много смокини, които не можех добре да различа.

Виждах се седнала върху чатала на това смокиново дърво, умираща от глад просто зашото не мога да се реша коя от смокините да избера. Исках всяка от тях, но да избера една би означавало да изгубя останалите и както си седях, безсилна да реша, смокините започнаха да съхнат и почерняват и накрая една по една изпокапаха по земята в краката ми.

Ресторантът, в който ме заведе Константин, миришеше на подправки и лимонов крем. Откакто бях в Ню Йорк, нито веднъж не бях стъпвала в такъв ресторант. Все попадах в ония закусвални, където сервират гигантски хамбургери, някаква супа и четири вида кексове върху много чист тезгях, обърнат към правоъгълни искрящи огледала.

За този ресторант се слизаше по седем мъгляво осветени стъпала в нещо като изба.

Пътнически реклами покриваха тъмните опушени стени като множество цветни прозорци, откриващи гледки към швейцарски езера, към японски планини и африкански степи, а дебелите, прашни свещи, които сякаш векове наред са ронели сълзи от своя цветен восък сплитайки червено, зелено и синьо в изящни дантелени плетеници, хвърляха кръг от светлина на всяка маса, където лицата на хората плуваха, грейнали и зачервени като в огън.

Не знам какво ядох, но се почувствах неизмеримо по-добре след първата хапка. Изведнъж ми хрумна, че моите видения за смокиновото дърво и всички едри смокини, които увяхват и падат в краката ми, са породени от абсолютно празния ми, гладен стомах.

Константин пълнеше чашите ни с ароматно гръцко вино, което лъхаше на борова кора, и изведнъж се усетих как му разказвам, че ше науча немски и ще замина за Европа да стана военна кореспондентка като Мати Хигинс.

Чувствах се така приятно отпусната, докато дойде време за киселото мляко и ягодовото желе, че реших да позволя на Константин да ме прелъсти.

Откакто Бъди Уилард ми разказа за неговата келнерка, непрекъснато си мислех, че трябва и аз да преспя с някого. Не ставаше дума да легна с Бъди, разбира се, защото той винаги щеше да е с един човек пред мен, затова трябваше да избера някой друг.