Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Никога не съм чувала Бъди толкова разстроен. Той винаги се гордееше със съвършеното си здраве, винаги ми казваше, щом синусите ми се запушат и не мога да дишам, че това е пси- хосоматично явление. Такова отношение на един доктор ми се струваше нелепо, може би по-добре ще е да стане психиатър, но така или иначе не се реших да му го кажа.

Казах колко му съчувствам за заболяването, обещах да му пиша, но когато затворих телефона, не изпитвах нито частичка състрадание. Изпитах само чудесно облекчение.

Помислих си, че тая туберкулоза иде като наказание за двойствения живот, който Бъди водеше, за чувството му за превъзходство над останалите хора. И реших, че ще е страшно удобно да не разгласявам в колежа, че съм скъсала с Бъди и да се захвана отново с отегчителната история да ми търсят кавалери.

Просто разказах, че Бъди се е разболял от туберкулоза, че всъщност сме сгодени, и когато през съботните вечери оставах в стаята си да уча, всички се отнасяха много мило с мен, защото ме смятаха за страшно смела и защото вярваха, че уча упорито, за да потисна мъката в сърцето си.

Разбира се, Константин бе доста нисичък, но по свой начин красив, със светлокестенява коса, тъмносини очи и живо, предизвикателно изражение. Можеше да мине за американец, имаше и загар, и хубави зъби, но още от пръв поглед почувствах, че не е такъв. Константин притежаваше нещо, което не притежаваше никой американец - интуиция.

Константин моментално отгатна, че не съм никакво протеже на мисис Уилард. От време на време повдигах вежди или леко се изсмивах и твърде скоро започнахме открито да одум- ваме мисис Уилард, а аз си помислих: „Този Константин няма да има нищо против, че съм толкова дълга, не знам достатъчно езици, не съм ходила в Европа; той ще прозре каква съм всъщност.“

Константин ме закара до ООН в своя стар зелен автомобил с изтърбушени, но удобни седалки от кафява кожа, подвижният покрив на който бе свален. Каза ми, че е хванал тен от тенис, и както седяхме един до друг и летяхме по улиците под преките слънчеви лъчи, той ми хвана ръката, стисна я и изведнъж се почувствах по-щастлива, отколкото като деветгодишна, когато тичах по горещите бели плажове с баща си през лятото, преди да почине.

Докато седяхме с Константин в една от смълчаните плюшени аудитории на ООН до една млада рускиня без грим, съшо симултанна преводачка като Константин, помислих си колко странно наистина, но досега не ми бе хрумвало, че истински щастлива съм била само до деветгодишна възраст.

След това - въпреки девическото дружество на скаутите, уроците по пиано, по акварел и по танци, лагера по ветроходство, за които майка ми делеше от залъка си, и въпреки живота

в колежа с разходките в омарата преди закуска, танците със сладкиши и малките фойерверки от идеи, блясващи всеки ден, никога не съм се чувствала истински щастлива.

Пронизвах с поглед младата рускиня в двуреден сив костюм, която с лекота превръщаше разните езици на собствения си, неразбираем за мен език - Константин ми обясни, че преводът на руски бил най-труден, защото те нямали същите изрази като нашите, - и с цялото си сърце пожелах да се промъкна вътре в нея и да прекарам остатъка от живота си, като лая ол един език на друг. Може би това няма да ме направи по- щастлива, но поне щях да знам, че съм една мъничка капчица полезност, прибавена към други такива капчици.

После Константин, младата рускиня и всички присъстващи - черни, бели и жълти, които спореха зад своите обозначени с надпис микрофони, като че се оттеглиха в далечината. Виждах как мърдат устните си, но без звук, сякаш стояха на палубата на отплаващ параход, а мен ме бяха изхвърлили на пуст бряг сред необятна тишина.

Взех да изброявам наум всички неща, които не можех да върша.

Започнах с готвенето.

Баба ми и майка ми бяха толкова добри готвачки, че оставях всичко на тях. Те често се опитваха да ме научат как се готви едно или друго ястие, но аз поглеждах небрежно и казвах: „Да, да, ясно!“, и рецептите им изтичаха от главата ми като вода, а когато се заемех да сготвя нещо, опропастявах го и никой не желаеше да повтарям опита си.

Спомням си Джоди, моята единствена и най-добра приятелка в колежа през първата година, как веднъж направи у тях бъркани яйца за закуска. Те имаха необикновен вкус и когато я попитах дали не е сложила нещо специално, тя отвърна: сирене и кълцан чесън. Запитах кой я е научил и тя каза - никой, сама си го измислила. Но тя си беше оправно момиче и завърши социология.