Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Следобед отидохме да гледаме раждане.

Бъди ме заведе до един шкаф за бельо в болничния коридор, откъдето взе за мен бяла маска и някаква марля.

Един висок и дебел студент, грамаден колкото Сидни Грийн- стрийт, се въртеше наоколо и се спря да погледа как Бъди увива марлята около главата ми, докато косата ми се скри напълно и над бялата маска останаха да се подават само очите ми.

Студентът медик се изсмя злобно:

- В тоя вид сигурно само майка ти ще те хареса.

Аз обаче си мислех колко е дебел, колко ли нещастен се чувства един мъж, особено пък млад, като е толкова дебел, коя ли жена би се притиснала в това шкембе, за да го целуне, и затова не осъзнах веднага, че той всъщност ме беше обидил. Докато успея да му отвърна, че вероятно смята себе си за красавец, и да го жегна с думите, че само една майка би обичала такъв дебелак, той изчезна.

Бъди разглеждаше странно дървено табло на стената с цял ред дупки по него, от големината на сребърен долар до размера на кухненска чиния.

- Много хубаво - обърна се той към мен. - Всеки момент някоя жена ще роди.

На вратата на родилната зала стоеше слаб, прегърбен студент, когото Бъди познаваше.

Здрасти, Уил - каза Бъди. - Кой е на работа?

- Аз - мрачно отвърна Уил и забелязах ситни капчици пот, избили като мъниста по високото му бледо чело. Аз, и това ми е първото.

Бъди ми каза, че Уил е третокурсник и трябва да акушира осем бебета, преди да завърши.

После Уил забеляза оживление в дъното на коридора, неколцина мъже в жълто-зелени халати и шапки на главите и няколко сестри се движеха към нас в нестроен ред, бутайки носилка на колела с огромна бяла буца отгоре.

- Това не бива да гледате - прошепна Уил на ухото ми. - После никога няма да пожелаете да имате бебе. Не бива да се разрешава на жени да гледат раждания. Иначе ще настъпи край на човешкия род.

Бъди и аз се изсмяхме, после Бъди стисна ръката на Уил и всички влязохме в залата.

Бях така поразена при вида на масата, върху която качиха родилката, че не казах нито дума. Приличаше на зловеща маса за мъчения, в единия й край стърчаха нагоре метални стремена, а в другия разни инструменти, жици и тръби, които не можех ясно да различа.

Бъди и аз застанахме до прозореца, на няколко стъпки от жената, откъдето всичко се виждаше чудесно.

Коремът на родилката стърчеше толкова високо, че ми пречеше да видя лицето и горната част на тялото й. Сякаш бе съставена само от великанския, издут като паяк корем и две мънички, грозни, кльощави краченца, подпрени във високите стремена; през цялото време, докато бебето се роди, тя не престана нечовешки и мъчително да вие.

После Бъди ми обясни, че жената била под наркоза, за да не чувства болка, и когато кълне и стене, всъщност не знае какво върши, защото се намира в полуунес под въздействието на обезболяващата упойка.

Точно такова лекарство човекът бе длъжен да измисли. Ето една жена, измъчвана от страшни болки, тя явно чувстваше осезателно всичко, иначе не би стенала така, а после ще си отиде вкъщи и ще зачене ново бебе, защото лекарството ще я накара да забрави терзанията, но през цялото време в някакво тайно, невидимо кътче от тялото й този дълъг, сляп, без врати и без прозорци коридор на болката чакаше да се разтвори и да я погълне отново.

Ръководещият лекар, който следеше работата на Уил, непрекъснато повтаряше на родилката:

- Напъвайте се, мисис Томолило, напъвайте се, а така, още малко!

И най-накрая през онзи процеп, през обръснатия отвор между краката й, пламтящ от дезинфекционни средства, видях да се подава нещо тъмно и мъхнато.

- Главичката на бебето - прошепна Бъди, заглушен от виковете на жената.

Главичката на бебето се задържа, кой знае защо, и докторът каза на Уил да направи разрез. Чух скърцането на ножиците върху плътта на жената като върху платно и рукна кръв - буйна, яркочервена. Моментално след това бебето изхвръкна в ръцете на Уил, синьо като слива, покрито е нещо белезникаво и набраздено от кървави резки, а Уил неспирно повтаряше: „Ще го изпусна, ще го изпусна, ще го изпусна“ - с ужасен глас.

- Няма, няма - отвърна докторът, пое бебето от него и почна да го разтрива, синият цвят се разнесе, то нададе жален, дрезгав вик и тогава видях, че е момченце.

Първото нещо, което направи бебето, бе да се изнишка в лицето на лекаря. После казах на Бъди, че недоумявам как е възможно, а той отвърна, че е напълно възможно, макар и необичайно, да се случи подобно нещо.

Щом бебето се роди, присъстващите в родилната зала се разделиха на две групи, сестрите прикачиха метално номерче на китката му, изчистиха очичките му с памуче върху дървена пръчица и го поставиха в платнено креватче, а докторът и Уил започнаха да зашиват разреза на майката е игла е дълъг конец.