Силвия Плат - Стъкленият похлупак

След това неочаквано посещение Бъди въобще не се обади чак до една чудесна съботна сутрин в началото на март. Бях в стаята си в колежа, четях за Питър Отшелника и Уолтър Безпа- ричния във връзка с изпита ми по история в понеделник върху кръстоносните походи, когато телефонът в коридора иззвъня.

По правило трябваше да се редуваме при вдигането на слушалката, но тъй като бях единственият „заек“ на етажа, по- големите момичета ме караха вечно аз да отговарям. Почаках да видя дали някой няма да ме изпревари. Реших, че всички са излезли да играят скуош или са заминали за уикенда, затова вдигнах слушалката.

- Естър, ти ли си? - обади се момичето, което дежуреше на долния етаж. - Един мъж иска да те види.

Тези думи ме изненадаха, защото от всичките момчета, с които ми бяха уреждали среща през годината, никой не бе ме потърсил втори път. Просто нямах късмет. Беше ми омразно всяка съботна вечер да слизам в салона със запотени ръце и с любопитство и там някое от по-големите момичета ме запознаваше със сина на най-добрата приятелка на леля си, който се оказваше някакво бледо, избуяло нависоко създание или с щръкнали уши, или с конски зъби, или с куц крак. Мисля, че не заслужавах подобно нещо. В края на краищата аз не бях саката в никакво отношение, просто прекадено много учех, не знаех кога да спра.

И така, сресах се, начервих се по-плътно, взех в ръка историята - можех да кажа, че съм тръгнала за библиотеката, ако ме търсеше някой неприятник - и слязох, а там Бъди Уилард, облегнат на пощенските кутии, в спортно кафеникаво яке с цип, сини дънки и оръфани сиви гуменки, ме чакаше и се хилеше насреща ми.

- Дойдох просто да ти кажа едно здрасти! - каза той.

Стори ми се невероятно да пропътува целия път от „Йейл“

само за едно здрасти, пък дори и на автостоп, както призна - за да не давал пари.

- Здрасти - отвърнах аз. - Нека седнем на верандата.

Исках да излезем на верандата, защото момичето, което

дежуреше, бе ученичка от по-горните класове, вреше си носа навсякъде и ме гледаше с любопитство. Явно си мислеше, че Бъди е сбъркал и не търси мен.

Седнахме един до друг на два плетени люлеещи се стола. Грееше ясно слънце, нямаше вятър, беше почти горещо.

Не мога да остана повече от няколко минути - каза Бъди.

- Оо, хайде остани за обяд!

- Не, не мога. Дошъл съм за годишния бал на второкурсни- ците с Джоун.

Почувствах се като кръгла идиотка.

- Как е Джоун? - запитах студено.

Джоун Гилинг беше от нашия град, посещавахме една и съща църква и бе една година преди мен в колежа. Минаваше за страшна клечка - председателка на класа, специализираше физика, шампионка по хокей на колежа. Винаги ми се е повдигало от нейните изцъклени, воднисти очи, лъскави като надгробни камъни зъби и беззвучен глас. На всичкото отгоре беше и едра като кон. Започнах да си мисля, че Бъди има твърде жалък вкус.

- А, Джоун ли? - каза той. - Поканила ме е на тази забава още преди два месеца и майка й попитала майка ми дали няма да я придружа; така че какво да направя?

- Защо си й обещал, щом като не искаш? - подло запитах аз.

- А, защо, Джоун ми харесва. Не й пука харчиш ли по нея пари или не и обича спорта на открито. Последния път, когато дойде за уикенда в „Йейл“, ходихме на екскурзия с велосипеди до Ийст Рок и тя бе единственото момиче, което не се наложи да бутам нагоре по стръмното. Бива си я!

Вледених се от завист. Аз никога не бях ходила в „Йейл“, а за всички по-големи момичета от колежа това бе най- предпочитаното място за уикенд. Реших, че е безсмислено да очаквам нещо от Бъди Уилард. Когато от един човек не очакваш нищо, не се разочароваш.

Ами, тогава върви да намериш Джоун - казах с делови тон. - Приятелят ми може всеки момент да дойде и няма да е приятно да те види тук.

- Приятел! - Бъди ме изгледа с почуда. - Кой е гой?

- Те са двама. Питър Отшелника и Уолтър Безпаричния.

Бъди не продума, затова поясних:

- Това са прякори. - После добавих: - Те са от „Дартмът“.

Разбрах, че Бъди не познава чак толкова историята,, защо-

то изкриви уста. Скокна от люлеещия се стол и го бутна рязко и ненужно. После пусна в скута ми един бледосин плик с печата на „Йейл“.

- Мислех да ти оставя това писмо, ако не те намеря. Съдържа въпрос, на който можеш да отговориш по пощата. Не ми се ще да ти го задавам устно в момента.

След като Бъди си отиде, отворих писмото. С него той ме канеше на годишния бал на първокурсниците в „Йейл“.

Толкова се изненадах, че изскимтях два пъти и се разтичах из къщата с викове: „Отивам! Отивам! Отивам!“ След яркото слънце на верандата тук бе тъмно като в рог и нищичко не можех да видя. Изведнъж усетих, че съм прегърнала дежурното момиче. Когато разбра, че съм поканена на годишния бал на първокурсниците в „Йейл“, то започна да ме гледа с уважение и захлас.