Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Странно наистина, но след този случай нещата в дома се промениха. По-големи ге момичета от етажа взеха от време на време да разговарят с мен, понякога съвсем спонтанно вдигаха телефона и никой вече не подхвърляше пред вратата ми на глас злъчни реплики от рода на тази, че някои хора си пропиляват златните студентски дни с нос, заврян в книгите.

Чудесно, но през целия годишен бал Бъди се отнасяше с мен като с приятел или с братовчедка.

Танцувахме на миля разстояние един от друг. докато чак по време на „Auld Lang Syne“* той подпря брадичка върху главата ми, сякаш бе адски уморен. После в студения вятър в три часа след полунощ бавно изминахме петте мили обратно до дома, където бях настанена. Трябваше да спя върху кушетка във все-

‘ Auld Lang Syne (шотл.) много, много отдавна. Б. пр.

кидневната, която бе твърде къса, но струваше само петдесет цента на нощ вместо два долара, както в повечето хотели с нормални легла.

Чувствах се тъпо и празно, покосена от разбити илюзии.

Бях си въобразила, че Бъди ще се влюби в мен веднага и повече няма да мисля как да убивам съботните вечери до края на годината. Когато наближихме къщата, където бях отседнала, Бъди каза:

- Нека се качим до химическата лаборатория.

Втрещих се.

- Химическата лаборатория?

- Да. - Бъди посегна и ме хвана за ръката. - Оттам се разкрива красива гледка.

И наистина имаше някакво хълмче зад химическата лаборатория, откъдето се виждаха светлинките на къщи в Ню Хейвън.

Аз стоях и се преструвах, че им се любувам, а Бъди стъпи твърдо на голата земя. Докато ме целуваше, не затворих очи, а се мъчех да запомня разположението на светлинките, така че никога да не ги забравя.

Накрая Бъди отстъпи крачка назад:

- Уха!

- Какво „уха“? - учудено попитах аз. Това бе суха, нераз- палваща кратка целувка, дори си помислих колко лошо, че устните и на двама ни бяха така напукани от петте мили разходка на студения вятър.

- Уха, става ми страхотно хубаво, като те целувам.

Аз скромно не отвърнах нито дума.

Ти май излизаш с доста момчета - изведнъж изтърси

Бъди.

- Е, да - казах го, сякаш бях излизала всяка седмица с различно момче.

- А пък аз трябва много да уча.

— Аз също - бързо се защитих. - Трябва да гоня успех заради стипендията си.

- И все пак, струва ми се, бих намирал време да те виждам всеки трети уикенд.

- Много хубаво! - Аз едва не припаднах и умирах час по- скоро да се върна в колежа и да разкажа на всички.

Бъди ме целуна отново пред стълбите, а на следващата есен, когато получи стипендия за медицинския институт, отидох да го видя там вместо в „Йейл“ и тъкмо там разбрах как ме беше мамил през всичките тия години и какъв лицемер е бил.

Това разкрих в деня, когато гледахме как се ражда дете.

b

Непрекъснато молех Бъди да ми покаже някои наистина интересни болнични случаи и така един петък избягах от всичките си часове и пристигнах при него за целия уикенд, а той ми представи пълната програма.

Веднага навлякох бяла престилка и седнах на високо столче в стая с четири трупа, докато Бъди и приятелите му ги режеха. Труповете имаха толкова нечовешки вид, че въобще не ме развълнуваха. Кожата им беше вдървена, жилава като гьон и моравочерна, те воняха на стари качета за туршия.

После Бъди ме изведе във фоайето, където в големи стъкленици държаха бебета, умрели, преди да се родят. Бебето в първата стъкленица имаше грамадна бяла глава, склонена над мъничко свито телце, не по-голямо от това на жаба. Бебето във втората стъкленица беше по-едро, в следващата - все по-едро, а това в последната имаше нормални размери и сякаш ме гледаше и се хилеше с глуповата усмивка.

Гордеех се от спокойствието, с което разглеждах тия отвратителни неща. Трепнах само когато се наклоних да гледам как Бъди прави дисекция на дроб и неволно докоснах с лакът стомаха на трупа. След минута-две долових някакво парещо усещане в лакътя си, изведнъж ми хрумна, че трупът може да е полужив, след като е все още топъл, и скокнах от стола с лек вик. Тогава Бъди ме успокои, че паренето се дължи на консервиращата течност, и аз седнах обратно на мястото си.

Преди обяда Бъди ме заведе на лекция за сърповидно- клетъчната анемия и разни други потискащи заболявалия; докарваха върху подиума на количка разни болни, задаваха им въпроси, после ги откарваха и показваха на студентите цветни диапозитиви.

Един диапозитив си спомням добре - красиво, засмяно момиче с черна бенка на бузата. „Двайсет дни след като се появява тази бенка - обясни лекарят, - момичето умира.“ И за миг всички в залата се смълчаха, после звънецът би, така че въобще не ми стана ясно каква е била бенката и защо е умряло момичето.