Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Отново потънах в мечти, представях си очарователен млад мъж, който ще ме обикне лудо от пръв поглед, още след първите няколко незначителни, банални фрази. Обичайното разглеждане на сградата на ООН и после - сандвич!

Опитах се да повдигна духа си.

Сигурно симултанният преводач на мисис Уилард ще се окаже нисък и грозен и накрая ще почна да го презирам, както презирах Бъди Уилард. Тази мисъл ми достави известно удовлетворение. Защото към Бъди Уилард изпитвах ненавист, макар че всички продължаваха да вярват, че ще се омъжа за него, когато излезе от санаториума за туберкулозни; знаех, че това никога няма да стане, дори ако той е единственият мъж на земята.

Бъди Уилард беше лицемер.

Разбира се, в самото начало не знаех това. Мислех го за най-прекрасното момче, което познавам. Пет години го бях обожавала от разстояние, без той да ме погледне, после настъпи един красив период, когато все още го обожавах и той започна да ми обръща внимание, и както ставаше все по-мил и по-мил към мен, изведнъж открих напълно случайно какъв отвратителен лицемер беше; сега той искаше да се омъжа за него, но аз го ненавиждах вдън душа.

Най-страшното беше, че не можах открито да му кажа какво мисля за него, защото заболя от туберкулоза и сега трябваше да му угаждам, докато се оправи и бъде в състояние да понесе неподправената истина.

Реших да не слизам за закуска. Това би означавало, че трябва да се облека, а какъв е смисълът да се обличам, щом като ще прекарам цяла сутрин в леглото? Можех да се обадя и да си поръчам закуска в стаята, но трябваше да дам бакшиш на сервитьора, а никога не знаех какъв бакшиш да определя. Имах няколко доста неприятни случая от практиката си с бакшиши в Ню Йорк.

Когато пристигнах в хотел „Амазонка“ за пръв път, един дребен като джудже плешив човечец е униформа на пиколо пренесе куфарите ми до асансьора и отключи вратата на стаята ми. Естествено, аз се втурнах веднага към прозорците да видя какъв изглед се открива. Миг след това усетих, че пиколото пуска кранчетата с топлата и студената вода във ваната с думите: „Тази е топлата, тази е студената“, пусна радиото, като ми изреждаше имената на всички нюйоркски станции, и аз започнах да се чувствам неловко, но продължавах да стоя с гръб към него, а накрая рязко отсякох:

- Благодаря, че ми донесохте куфарите!

- Благодаря, благодаря. Ама ха! - изсъска той със злобно- подигравателен тон и преди да успея да се обърна и да разбера какво става, излезе, тръшвайки вратата с оскърбителен трясък.

Когато по-късно разказах на Дорийн за странното му поведение, гя рече:

Ами, глупачке, той си е искал бакшиша!

Тогава попитах колко би трябвало да му дам и Дорийн определи четвърт долар или трийсет и пет цента, ако куфарът е бил особено тежък. Аз бих могла сама да отнеса куфара до стаята си, но ми се стори, че пиколото прояви особено желание, затова го оставих да свърши тая работа. Мислех, че този род услуги влизат в сметката за стаята.

Мразя да давам пари на хора за работа, която сама бих могла да свърша, това страшно ме изнервя.

Дорийн ми обясни, че бакшишът трябва да възлиза на десет процента, но някак все така се случваше, че нямах дребни пари и изпадах в ужасно глупаво положение, като давах някому половин долар с думите: „Петнайсет цента бакшиш за вас, моля, върнете ми трийсет и пет цента.“

Първия път, когато се качих на такси в Ню Йорк, дадох на шофьора десет цента. Сметката ми беше долар, затова прецених, че десет цента с тъкмо нормалното; подадох му десетаче с елегантен жест и усмивка. А той задържа монетата върху дланта си, като я зяпаше ли, зяпаше вторачено, а когато излязох от колата с надеждата, че не съм му дала по погрешка канадска монета, се разкрещя: „Мадам, и аз трябва да живея като вас и като всички останали“; крещеше така силно, че се изплаших и хукнах да бягам. За щастие светлината на светофара го спря, иначе имах чувството, че щеше да кара край мен и да крещи по тоя унизителен начин.

Когато разказах на Дорийн случая, тя отвърна, че по всяка вероятност след последното й пребиваване в Ню Йорк процентът на бакшиша се е повишил от десет на петнайсет на сто. Или е така, или този шофьор е бил крайно гаден тип.

Протегнах се и взех книгата, която ми бяха изпратили от „Лейдис Дей“.

Когато я отворих, от нея изпадна картичка. Върху лицевата страна на картичката бе изобразено пуделче с нощничка на цветенца, седнало с клюмнал вид в кошче за кучета, а на вътрешната страна на картичката пуделчето лежеше в кошчето си усмихнато, потънало в хубав, здрав сън; над него пишеше с красиви букви: „Всекиму е ясно - само с много, много сън ще се чувствате прекрасно.“ Най-долу някой бе допълнил с лилаво мастило: „Оправяйте се бързо! От вашите приятели в „Лейдис Дей“.