Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Знаех си, че ще бъде фатално, ако погледна Емили-Ан или когото да било в очите, затова вперих изцъкления си поглед в един прозорец, който плуваше в другия край на коридора, и пристъпих сковано напред.

Първото, което видях, бе нечия обувка.

Масивна обувка от напукана черна кожа, доста стара, с малки дупчици за проветрение, изрязани като фестон около палеца, отдавна нелъскана и насочена към мен. Май бе поставена върху твъ,рда зелена пювърхност, която ме убиваше точно по дясната бууза.

Стоях; неподвижна!, очаквах нещо да ми подскаже какво да правя по-шататък. Малко наляво от обувката видях неясна купчина сини [ метличини тзърху бяла земя и от това ми се доплака. Погледът 1ми бе спрял върху ръкава на собствената ми хавлия, от чийто 1край се подаваше ръката ми, бледа като корема на риба.

- Вечсе дойде на себе си.

Гласътг идеше от някакъв извор на хлад и разум високо над главата мш. В първия момент в това не открих нищо странно, но после юзе да ми се струва необикновено. Гласът бе мъжки, а мъже не: се допускаха в нашия хотел по никое време на деня или нощта.

Още колко момичета има? - продължи гласът.

Заслу шах се с интерес. Подът ми се струваше удивително стабилен. Успокоявах се от мисълта, че съм паднала и с падането вече се е свършило.

- Единайсет като че ли - отвърна един женски глас. Реших, че този глас принадлежи на черната обувка. - Мисля, че са единайсет, но една липсва, значи са десет.

- Добре, отнесете тази в леглото й, аз ще се погрижа за останалите.

До дясното ми ухо се разнесе глухо бумтене, което постепенно взе да заглъхва. После в далечината се разтвори врата, чуха се гласове и охкалия и вратата отново се затвори.

Две ръце се промушиха под мишниците ми и женският глас рече: „Хайде, моето момиче, да тръгваме.“ Усетих, че ме повдигат от земята, после край мен бавно почнаха да се нижат врати, докато накрая стигнахме до една отворена и влязохме.

Леглото ми бе застлано и жената ми помогна да легна, зави ме до брадата и седна за миг на фотьойла до мен, като си вееше с пълната си розова ръка. Носеше очила с позлатени рамки и бяла касинка на сестра.

- Коя сте вие? - запитах с изнемощял глас.

- Сестрата на хотела.

- Какво ми е?

- Натровила си се - отвърна тя кротко. - Всички сте се натровили. Такова нещо не съм виждала. Тук повърнато, там повърнато; не разбирам, млади дами, с какво сте се натъпкали.

- И останалите ли повръщат? - запитах с надежда.

- Всичките - потвърди сестрата с охота. - Повръщате си червата и пищите за майките си.

Стаята кръжеше плавно наоколо ми, сякаш столовете, масите и стените прикриваха тежестта си от съчувствие към моята внезапна крехкост.

- Докторът ти удари една инжекция - съобщи сестрата от вратата. - Сега ше заспиш.

Вратата зае нейното място като лист бяла хартия, а после друг лист хартия, още по-голям, застана на мястото на вратата, аз се понесох към него и с усмивка потънах в сън.

До възглавницата ми стоеше някой с бяла чаша в ръка.

- Изпий това - казаха ми.

Аз поклатих глава. Възглавницата сухо изшумоля, сякаш бе пълна със слама.

- Изпий това и ще ти поолекне.

Дебелата бяла порцеланова чаша се сведе под носа ми. В дрезгавата светлина - беше или вечер, или утро - огледах бистрата кехлибарена течност. Маслени петънца плуваха по повърхността и слаба миризма на пилешко се издигаше към ноздрите ми.

Очите ми се отместиха нерешително към полата зад чашата.

- Бетси - казах аз.

- Бетси друг път. Това съм аз.

Тогава повдигнах очи и видях силуета на Дорийн, очертан върху бледнеещия прозорец, русата й коса искреше по краищата като златен ореол. Лицето й бе в сянка, така че не можех да разбера изражението й, но почувствах някаква нежност и сръчност в докосването на пръстите й. Това можеше да бъде Бетеи, майка ми или ухаеща на папрат медицинска сестра.

Наклоних глава и сръбнах глътка от бульона. Устата ми сякаш бе пълна с пясък. После сръбнах още веднъж и още веднъж, докато изпразних чашата.

Почувствах се пречистена, благочестива и готова за нов живот.

Дорийн постави чашата върху перваза на прозореца и се отпусна във фотьойла. Направи ми впечатление, че не посегна за цигара, а тъй като ги палеше една от друга, това ме озадачи.

- Ти едва не предаде богу дух - каза тя накрая.

- Сигурно е бил хайверът.

- Ами, хайверът! Раците. Взеха проби и се оказаха пълни с птомаин 1.

Пред очите ми изпъкнаха божествено белите кухни на „Лей- дис Дей“, които се простираха до безкрая. Виждах половинките авокадо, наредени една до друга, напълнени с майонеза и раци и фотографирани на ярко осветление. Виждах крехкото, изпъстрено с розови жилчици месо от щипците на рака как съблазнително се подава от своето майонезено покривало, виждах ясно жълтата чашка на авокадото, обточена с пръстен от атигаторско зелено, виждах всичко, от което тръгна цялата тая бъркотия.