Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Потопих пръсти в купичката с топла вода, която сервитьорката постави на мястото на моите две празни чинийки от десерта. После старателно попих всеки пръст в ленената салфетка,,

’ Инициалите на името на героинята. - Б р.

до този момент все още съвсем чиста. След това я сгънах, проврях я между устните си и ги притиснах в нея. Като я сложих отново върху масата, точно в средата й се бе отбелязало размазано розово петно като сърчице.

Замислих се за дългия път, изминат досега от мен.

Бях виждала такава купичка и преди - в дома на моята благодетелка. Такъв бил обичаят в колежа, обясни ми дребничката луничава чиновничка от канцеларията на стипендиантите, да пишем до лицето, чиято стипендия сме спечелили, ако е живо, разбира се, и да изкажем своята благодарност.

Аз бях получила стипендията на името на Филомеиа Гини, богата романистка, учила в моя колеж през началото на нашия век; първият й роман бил филмиран още в нямото кино с участието на Бети Дейвис, а нейна поредица по радиото все още се излъчваше; оказа се, че тя е жива и обитава голяма къща недалеч от клуба, в който работеше дядо ми.

И така, написах на Филомена Гини дълго писмо с въглено- черно мастило върху лист сива хартия с емблемата на колежа в червено. Писах й как изглеждат листата през есента, когато се разхождам с велосипеда си към хълмовете, колко прекрасно би било, ако живеех в студентски кампус, а не у дома и да се блъскам до колежа с автобус, как знанията, които придобивам, разтварят очите ми и навярно един ден ще мога да пиша големи книги като нея.

Бях прочела една от книгите на мисис Гини в градската библиотека - кой знае защо, нейните романи липсваха в библиотеката на колежа. От началото до края книгата й бе наблъскана с дълги, лишени от отговор въпроси; „Щеше ли Ивлин да разбере, че Гладис е познавала Роджър? - трескаво размишляваше Хектър“ или „Как би могъл Доналд да се ожени за нея, след като е научил за малката Елси, скрита у мисис Роулмоп в самотния чифлик? - се питаше Гризелда, положила глава върху огряната от лунните лъчи възглавница“. Тези романи бяха донесли на Филомена Гини (която по-късно ми призна, че в колежа е била доста посредствена) милиони и милиони долари.

Мисис Гини отговори на писмото ми и ме покани на обяд у тях. Тъкмо там за първи път видях купичка с вода за изплакване на пръстите.

Във водата плуваха няколко бели листчета черешов цвят, аз реших, че това е някаква бистра японска супа за следястие, и я изсърбах до дъно заедно с малките свежи цветчета. Мисис Гини не каза нищо и много по-късно, когато разказвах на една дебютантка в колежа за този обяд, разбрах какво съм сторила.

Когато излязохме от ярко осветените помещения на „Лей- дис Дей“, улиците навън бяха сиви, лееше се дъжд. Но не оня хубав дъжд, който те пречиства и освежава, а дъжд, какъвто съм си представяла, че вали в Бразилия. Сипеше се вертикално от небето на едри капки, големи колкото кафени чинийки, удряше се в нагорещените тротоари със свистене и облаци от пара кръжаха над лъщящия мокър асфалт.

Тайната ми надежда да прекарам сама следобеда в Сентръл парк умря още в стъклената мелница с въртящи се врати на „Лсйдис Дей“. Намерих се изплюта навън и от топлия дъжд попаднах в мъглявата, тресяща се пещера на едно такси заедно с Бетси, Хилда и Емили-Ан Офенбах, спретнато дребно девойче с червен кок, съпруг и три деца от Тийнек, Ню Джърси.

Филмът бе страшно жалък. В главните роли играеха едно хубаво русокосо момиче, което много приличаше на Джун Алисън, но съвсем не беше тя, една пищна тъмнокоса красавица, която наподобяваше Елизабет Тейлър, без да бъде тя, и двама едри, широкоплещести глупаци на име Рик и Гил.

Филмът представляваше футболен романс, заснет на цветна лента.

Ненавиждам цветното кино. Сякаш всеки герой в подобен филм е задължен да носи крещящ костюм във всеки нов кадър и да стърчи като дървен сушилник за дрехи на фона на яркозе- лени дървета или ярки златистожьлти ниви, или наситеносини морета, които се разстилат на стотици мили по всички посоки.

Действието в по-голямата си част се развиваше или на футболни терени, където двете момичета размахваха ръце и крещяха радостно в елегантни костюми с оранжеви хризантеми колкото зелки, забучени на ревера им, или пък в бални салони, където момичетата се плъзгаха по паркета с кавалерите си, облечени като в „Отнесени от вихъра“, а после крадешком се изнизваха в тоалетните, за да изригнат отвратителни приказки една срещу друга.