Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Отрова.

- Кой направи пробите? - Представих си, че докторът е изпомпал нечий стомах и е анализират съдържанието му в хотелската лаборатория.

- Ония тъпунгери от „Лейдис Дей“. Веднага щом се изпо- натръшкахте всичките като кегли, някой се обадил в редакцията, оттам звъннали на „Лейдис Дей“ и те направили проби на всички останки от големия обяд. Ха!

- Ха! - кухо отекнах аз. Хубаво, че Дорийн беше до мен.

- Изпратили са ви подаръци - добави тя. - Стоят в огромен кашон навън в коридора.

- Как са успели толкова бързо?

- Специална експресна пратка, какво си мислиш! Няма да оставят да се разтичате навсякъде и да разтръбите, че сте се отровили при тях. Може да ги съдите и така жестоко да ги одру- сате, стига да си намерите някой ловък адвокат.

- Какво представляват подаръците? - Помислих си, че ако подаръкът е достатъчно хубав, няма да обръщам внимание на станалото, тъй като след всичко сега се чувствах страшно пречистена.

- Още никой не е отворил кашона, стои отвънка. Трябва да разнасям супа на всички ви, тъй като съм единствената, дето се държи на краката си, но донесох първо на теб.

- Виж какви са подаръците - помолих я аз. - После си спомних и добавих: - И аз имам подарък за теб.

Дорийн излезе в коридора. Чувах я как се рови в нещо, после чух шум от разкъсана хартия. Най-накрая се върна с дебела книга в лъскава подвързия, изписана отгоре с множество имена.

- „Тридесетте най-добри разказа за годината“. - Тя изтърси книгата в скута ми. - Има още единайсет такива в кашона. Може би са решили да ви подберат нещо за четене, докато боледувате. - Тя спря за миг. - А къде е моят подарък?

Аз се разрових из чантичката си и й подадох огледалцето с нейното име и с маргаритките, Дорийн ме изгледа, аз - също, и двете избухнахме в смях.

- Изпий и моя бульон, ако искаш - каза тя. - Поставили са на количката дванайсет супи по погрешка, а ние с Лени се наблъскахме с толкова кренвирши, докато чакахме дъждът да спре, че сега не мога нищичко да хапна.

- Донеси го - отвърнах аз. - Умирам от глад.

В седем на следващата сутрин телефонът иззвъня.

Бавно изплувах от недрата на тежък сън. Вече бях получила телеграма от Джей Сий, затъкната в огледалото ми, в която ме съветваше да не се тревожа да бързам за работа, а да си почина един ден, за да се възстановя напълно, и изразяваше съжаление за случилото се, така че нямах представа кой може да ми звъни.

Протегнах се и закрепих слушалката между челюстта и рамото си.

- Ало?

Мъжки глас запита:

- Естър Грийнуд ли е? - Стори ми се, че долових лек чуждестранен акцент.

- Да, естествено - отвърнах аз.

Тук е Константин Незнамсикойси.

Не разбрах фамилното име, но бе пълно със „с“-та и „к“-та. Не познавах никакъв Константин, но нямах кураж да го призная.

Чак тогава си спомних за мисис Уилард и нейния симулта- нен преводач.

- Ах, да, вие ли сте! - викнах аз, седнах и хванах слушалката с две ръце. С нищо не бях заслужила пред мисис Уилард да ме представя на мъж с име Константин.

Колекционирах мъже с интересни имена. Вече познавах един Сократ. Беше висок, грозен, интелектуалец и син на някакъв крупен гръцки продуцент в Холивуд, но беше католик, което опропасти нещата помежду ни. Освен този Сократ познавах един руснак белогвардеец на име Атила, който учеше в Бостънския институт по организация на управлението.

Постепенно загрях, че Константин се опитва да ми определи среща още днес.

- Искате ли да видите ООН следобед?

- Аз и в този момент виждам ООН-то - отвърнах с лек истеричен кикот.

Той остана невъзмутим.

- Виждам сградата от прозореца си - добавих, като реших, че говоря твърде бързо за него.

Последва мълчание.

- А не бихте ли искали да хапнете някоя хапка следобеда?

Веднага долових речника на мисис Уилард и сърцето ми

се сви. Тя винаги канеше някого па хапка. Спомних си, че този човек е гостувал у мисис Уилард, когато току-що пристигнал в Америка - мисис Уилард имаше обичая да разтваря вратите си за чужденци, а когато тя отидеше в чужбина, те отваряха домовете си за нея.

Чак сега ми стана ясно, че в отговор на гостоприемството, което мисис Уилард бе получила от него, тя предлагаше мен с покана за „хапка“ в Ню Йорк.

- Да, бих искала да хапна хапка - отвърнах сковано. - Кога ще дойдете да ме вземете?

- Ще дойда с колата си в два. Хотел „Амазонка“, нали? -Да.

- Аха, знам къде се намира.

За миг ми се стори, че тонът му крие някакъв по-особен смисъл, но после реших, че вероятно много от момичетата в хотел „Амазонка“ са секретарки в ООН и той понякога е излизал с някое от тях. Оставих го пръв да затвори, после поставих слушалката и с неприятно чувство се изпънах по гръб върху възглавниците.