Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Запрелиствах разказ след разказ и най-сетне попаднах на един за някакво смокиново дърво.

Расла смокинята на зелена морава между къщата на един евреин и един манастир. Евреинът и красива тъмноока монахиня се срещали под дървото и късали зрелите плодове, но един ден видели в клоните птиче гнездо и яйце, от което се излюпва пиленце; както гледали как малката птичка пробива с човчица черупката, за да се измъкне от нея, те докоснали ръце; след тази случка монахинята не идвала вече да бере смокини с евреина, а зла слугиня католичка я заместила и брояла смокините, които късал евреинът, за да се увери, че не бере повече от нея, и това го вбесявало.

Разказът ми хареса и най-вече там, където се описваше смокиновото дърво през зимата, покрито със сняг, и после през пролетта, отрупано със зелени плодове. Стана ми мъчно, кога- го стигнах до последната страница. Щеше ми се да се промъкна сред черните печатни редове, както човекът се промъква под оградата, и да заспя под красивите зелени клони на смокинята.

Струваше ми се, че аз и Бъди Уилард напомняхме на евреина и монахинята, с тази разлика, че не сме евреи или католици, а унитарианци. И ние се бяхме срещнали под нашето въображаемо смокиново църво, но не бяхме видели как се излюпва пиленце от яйцето, а как се ражда дете от майка, и после се случи нешо ужасно и всеки от нас пое по своя път.

Изпъната в бялото хотелско легло, самотна и отпаднала, имах чувството, че и аз съм в оня санаториум в Адирондак- ските планини и съм най-безнадеждно болна. Бъди Уилард ми пишеше как четял стихове от някакъв доктор поет и как научил за някакъв прочут покоен руски разказвач, също лекар, което го навеждало на мисълта, че, изглежда, лекарите и писателите могат да се погаждат.

Това бе съвсем различна песен от оная, която Бъди ми пееше през двете години, докато се опознавахме. Спомням си деня, в който той ми се усмихна и каза:

- Естър, знаеш ли какво е „стихотворение“?

- Не, какво? - попитах аз.

- Купчина смет. - И изглеждаше горд от своята измислица, а аз погледнах русите му коси. сините му очи и белите му зъби - имаше хубави, здрави бели зъби - и отвърнах:

- Сигурно е така.

И едва посред Ню Йорк, цяла година по-късно, измислих отговор на неговото подмятане.

Много време бях посветила на въображаеми разговори с Бъди Уилард. Той бе няколко години по-голям от мен, много учен и можеше да доказва множество неща. Когато бяхме заедно, трябваше да полагам усилия, за да държа главата си над водата.

В съзнанието ми тези разговори обикновено повтаряха началото на истинските наши разговори, само че завършваха с остри отговори от моя страна вместо безучастното ми повтаряне: „Ами, сигурно е така.“

И сега, както си лежах в леглото, аз си представих, че Бъди ме пита:

- Е, Естър, знаеш ли какво е „стихотворение“?

- Не, какво? - ще отговоря аз.

- Купчина смет.

И тъкмо когато той се изхилва и се готви да се надуе, аз ще отвърна:

Не, такива са труповете, които ти режеш. Такива са хората, които си въобразяваш, че лекуваш. Те са смет и нищо друго. Знам, че едно хубаво стихотворение надживява с цяла вечност стотици твои болни, събрани заедно.

И, естествено, Бъди не би могъл да отговори на тези думи, защото те бяха голата истина. Хората са направени преди всичко от смет и не бях убедена, че лечението на цялата тая смет струва повече от писането на стихотворения, които си спомняме и повтаряме в мигове, когато сме нещастни, болни или сънят бяга от очите ни.

Бедата ми е там, че приемах всичко, което кажеше Бъди Уилард, за свята истина. Спомням си първата вечер, когато ме целуна. Това стана след годишния бал на първокурсниците в „Йейл“.

Беше много странно, че Бъди ме покани на този бал.

През една коледна ваканция се изтърси у нас сякаш от небето, с дебел бял пуловер с обърната яка и толкова красив, че очите си не можех да откъсна от него. Тогава подхвърли: „Някой ден мога да намина да те видя в колежа, нали?“

Смаях се. Досега с Бъди се виждахме само в неделни дни на църква, и то единствено през ваканциите и от разстояние, така че не можех да проумея какво го е прихванало да хукне да ме посети - той беше тичал цели две мили между домовете ни; правел си крос, както съобщи.

Разбира се, майките ни бяха добри приятелки. Бивши съученички, те после се омъжили за преподавателите си и се установили в един и същ град, но Бъди винаги отсъстваше, есенно време беше стипендиант н подготвителното училище, а лете изкарваше пари, като чистеше ръждиви шупли от метал в Монтана, така че майките ни като стари приятелки нямаха нищо против това развитие на нещата.