Силвия Плат - Стъкленият похлупак

Най-накрая стана ясно, че хубавото момиче ще се раздели със своя красавец футболист, а сексапилната нямаше с кого да се раздели, защото онзи Гил винаги я бе търсил само за любовница, а не за съпруга, и сега си стягаше багажа за Европа.

Горе-долу в тоя момент започнах да изпитвам странни усещания. Огледах редовете прехласнати глави с едно и също сребърно сияние отпред и една и съща черна сянка отзад всички гледаха унесено като смахнати.

Обзе ме неописуема паника, че ще повърна. Не ми беше ясно дали стомахът ме свива от отвратителния филм или от всичкия хайвер, който бях погълнала.

Аз си отивам в хотела - прошепнах на Бетси в полумрака.

Бетси бе впила взор в екрана с мъртвешка концентрация.

- Лошо ли ти е? - промълви тя почти без да потрепва устни.

- Адски ми е зле - отвърнах.

- И на мен, ще си тръгнем заедно.

Изтеглихме се от местата си, като повтаряхме „Извинете!“ по целия ред, а хората мърмореха, сумтяха, преместваха чадърите и гумените си ботуши за дъжд, за да ни сторят път; аз изионастъпих колкото крака можах, защото това единствено отклоняваше съзнанието ми от огромното желание да повърна, което се надигаше в гърдите ми толкова бързо, че едва му устоявах.

Когато излязохме навън, небето продължаваше да изцежда топли капки дъжд.

Бетси имаше кошмарен вид. Руменината се бе оттекла отстраните й, обезкръвеното й лице танцуваше пред очите ми зеленикаво и потно. Хвърлихме се в едно от ония таксита с жълти квадратчета, които вечно висят до бордюрите, когато човек се мъчи да реши има или няма нужда от такси, и докато стигнахме хотела, аз бях повърнала веднъж, а Бетси два пъти.

Шофьорът взимаше завоите с такъв замах, че ни подмяташе от единия до другия край на задната седалка. При всеки завой на една от нас й прилошаваше, тя се навеждаше надолу, сякаш е изпуснала нещо, и повръщаше на пода, а другата си тананикаше и се правеше, че зяпа през прозореца.

Все пак на шофьора, изглежда, му беше ясно какво става.

- Хей! - възнегодува той и пресече на червена светлина. - Тия работи ги вършете на улицата, а не в колата ми.

Затраяхме си, а той като че ли разбра, че сме вече до хотела, и не ни позволи да слезем, докато не спря пред централния вход.

Не посмяхме да изчакаме да ни направи сметката. Пъхнахме купчина монети в ръката му, пуснахме няколко книжни салфетки да покрием мръсотията на пода и хукнахме през фоайето към свободния асансьор. За наш късмет в тоя час на деня нямаше хора наоколо. На Бетси отново й прилоша в асансьора и аз й държах главата, докато повърне, после на мен ми стана зле и тя държа моята глава.

Обикновено веднага след хубаво повръщане се чувстваш добре. Прегърнахме се, пожелахме си довиждане и тръгнахме по коридора всяка към своята стая. Нищо друго не може да скрепи едно приятелство така, както съвместното повръщане.

Обаче в минутата, когато затворих вратата, съблякох се и се дотътрих до леглото, се почувствах по-зле от всякога. Трябваше незабавно да отида в тоалетната. Навлякох бързо бялата хавлия със сини метличини и се заклатушках към банята.

Бетси беше вече там. Чувах пъшкането й зад вратата и забързах към банята в съседното крило. Щях да пукна, толкова далеч ми се стори.

Седнах върху чинията и наклоних глава над умивалника, мислех, че ще си избълвам червата заедно с храната. Призля- ваше ми, вълни ме заливаха и отнасяха. След всяка вълна се чувствах скапана като мокър лист и трепереща до кости, после усещах как приижда нова вълна, а лъскавите бели плочки по пода, над мен и от четирите ми страни в тая камера на мъчението ме притискаха и мачкаха на парчета.

Не знам колко дълго продължи това. Оставих студената вода да тече безспирно в умивалника, та ако някой мине наблизо, да си помисли, че пера. Когато ми попремина, изтегнах се на пода и останах така неподвижна.

Сякаш лятото бе отминало. Усещах как зимният мраз сковава костите и разтраква зъбите ми, а голямата бяла хотелска хавлия, която бях довлякла със себе си, лежеше под главата ми като заледена пряспа.

Мисля, че да ти блъскат по вратата на банята така, както блъскаха на мен, е проява на лошо възпитание.

Просто можеха да отидат в другия коридор, да ползват друга баня и да ме оставят на мира. Но някой продължаваше да тряска, да ме моли да отворя и някак смътно ми се стори, че познавам този глас. Сякаш беше на Емили-Ан Офенбах.

- Ей сегичка - отвърнах тогава. Думите ми се проточиха тежко и бавно като меласа.

Събрах сили, надигнах се бавно, пуснах водата в клозета за десети път, изплакнах умивалника, навих хавлията, за да не се забележат петната от повръщаното, отключих вратата и излязох в преддверието.