Сюзън Филипс - Мис Каприз

- Опасявам се, че съм малко объркана - каза тя, като остави куфара си. - Имам чувството, че се загубих. Ужасна неприятност, разбира се.

Скийт подаде глава от прозореца.

Господин Великолепен се ухили.

Тя продължи твърдо.

- Вероятно можете да ми кажете колко остава до следващата бензиностанция. Или къде бих могла да намеря телефон.

- Ти си от Англия, нали? - попита Скийт. - Дали, чуваш ли смешния начин, по който говори? Това е английска лейди.

Франческа буквално усещаше как господин Великолепен -възможно ли бе някой наистина да се казва Дали? - плъзна поглед по розово-белите волани на роклята й.

- Обзалагам се, че имаш страхотна история за разказване, захарче. Скачай в колата. Ще те закараме до телефон.

Тя се поколеба. Да се качи в кола с двама непознати мъже, не й се струваше най-мъдрото решение, но не можеше да измисли друго. Стоеше на пътя, с волани в прахта и куфар в краката, а от необичайната комбинация от страх и несигурност й се гадеше.

Скийт се подаде през прозореца и протегна глава, за да погледне Дали.

- Тя се страхува, че си някакъв пропаднал изнасилван, който се готви да я нападне. - После се обърна към Франческа: -Хубавичко огледай лицето на Дали, мадам, и после ми кажи смяташ ли, че на мъж с подобно лице му се налага да насилва нежелаещи жени.

Определено имаше право, но Франческа не се почувства успокоена. Мъжът, на име Дали, не беше този, от когото се страхуваше.

Дали сякаш прочете мислите й, което, предвид обстоятелствата, вероятно не беше особено трудно.

- Не се тревожи за Скийт, скъпа - каза той. - Скийт е закоравял мизогин 15.

Тази дума, излязла от устата на човек, който въпреки невероятния си вид имаше акцента и маниерите на не особено грамотен, я изненада. Все още се колебаеше, когато вратата на колата се отвори и чифт прашни каубойски ботуши докоснаха земята. Мили боже... Тя преглътна шумно и погледна нагоре. Нагоре и нагоре.

Тялото му беше перфектно, също като лицето.

Носеше морскосиня тениска, която покриваше мускулите на гърдите му и очертаваше бицепсите и трицепсите му и така нататък, както и джинси, дотолкова изтъркани, че бяха почти бели освен по протритите шевове. Коремът му бе плосък, хълбоците му - тесни, беше строен и дългокрак, почти два метра и направо й спря дъха. Помисли си объркано, че сигурно всичко, което казваха за американците и таблетките с витамини, е вярно.

- Багажникът е пълен, така че ще трябва да сложа куфара ти на задната седалка при Скийт.

- Добре, където и да е.

Докато той вървеше към нея, тя му се усмихна с цялото си умение. Не можеше да се сдържи, откликването й беше автоматично, програмирано в гените на Серитела. Да не се появи във възможно най-добрия си вид пред мъж като този, въпреки че беше дръвник от затънтен край, изведнъж стана по-болезнено от пришките на краката й. В този момент би дала всичко само за да разполага с половин час пред огледалото със съдържанието на козметичната си чантичка и с бялото бельо от „Мери Макфадън“, което висеше в магазина за препродажби на „Пикадили“, точно до синьо-лилавата й пижама.

Той спря, където беше, и се загледа в нея.

За първи път, откакто напусна Лондон, Франческа почувства, че е на своя територия. Изражението на лицето му потвърждаваше факта, който тя самата знаеше отдавна - мъжете си бяха мъже навсякъде по света. Взря се нагоре с невинните си искрящи очи.

- Има ли нещо?

- Винаги ли правиш така?

- Какво да правя? - Трапчинките на бузите й се врязаха по-дълбоко.

- Да се предлагаш на мъж след по-малко от пет минути, откакто сте се запознали.

- Да се предлагам! - Тя не можеше да повярва, че го е чула правилно, и възкликна възмутено: - Със сигурност не ти се предлагам.

- Скъпа, ако тази усмивка не беше предложение, не знам какво е. - Той вдигна багажа й и го понесе към другата страна на колата. - Обикновено не бих имал нищо против, нали разбираш, но ми се стори малко безразсъдно да окачваш рекламата си, когато си насред нищото с двама непознати мъже, които може и да са перверзници.

- Рекламата ми! - Тя тропна с крак. - Пусни незабавно багажа ми! Няма да ходя никъде с теб, дори ако животът ми зависи от това.

Той огледа редките борове и пустия път.

- От това, което виждам, може би е точно така.

Франческа не знаеше какво да прави. Имаше нужда от помощ и все пак поведението му беше непоносимо, а тя ненавиждаше представата да се унижи, като се качи в колата. Дали й отне възможността за избор, когато отвори задната врата и безцеремонно натъпка багажа й при Скийт.