Сюзън Филипс - Мис Каприз

Искаше да седне край пътя и да заплаче, но не беше сигурна, че ще успее да се насили да стане отново. Ако само не беше толкова уплашена, щеше да е лесно да понесе физическия дискомфорт. Как можа да й се случи това? Вървеше вече мили, без да стигне никаква бензиностанция. Такава или не съществуваше, или беше объркала посоката, но не бе видяла нищо, освен някаква олющена дървена табела, рекламираща щанд за зеленчуци, който така и не се материализира. Скоро щеше да се стъмни, а тя беше в чужда държава и като нищо сред боровете край пътя можеше да се спотайва орда от свирепи зверове. Насили се да гледа право напред. Единственото, което я спираше да се върне в плантацията „Уентуърт“, беше абсолютната увереност, че не би могла да издържи обратния път.

Това шосе със сигурност водеше някъде, казваше си тя. Дори в Америка не строяха шосета заникъде, нали? Мисълта беше толкова плашеща, че тя започна малка умствена игра, за да продължи да върви напред. Докато стискаше зъби от болката в различни части на тялото си, си представяше любимите си места, всички на светлинни години от този прашен затънтен път край Мисисипи. Представяше си „Либърти“ на Риджънт Стрийт с чворестите греди и великолепните арабски бижута, парфюмите в „Сефора“ на Рю дьо Пас и всичко на Медисън Авеню, от „Адолфо“ до „Ив Сен Лоран“. В ума й изникна образът на ледена чаша „Перие“ с една капка лайм. Картината се задържа в горещия въздух пред очите й и беше толкова жива, че сякаш можеше да се протегне и да сграбчи студената запотена чаша в дланта си. Започваше да халюцинира, каза си, но образът бе толкова приятен, че не се опита да го прогони.

Чашата „Перие“ неочаквано се изпари в горещия въздух, когато осъзна, че чува звук на приближаващ се зад нея автомобил, а после и тихото скърцане на спирачки. Преди да успее да балансира тежестта на куфарите в ръцете си и да се обърне по посока на шума, до нея достигна мек провлачен говор.

- Хей, скъпа, никой ли не ти каза, че Лий се предаде?

Куфарът се блъсна в коленете й, а обръчът се разлюля откъм гърба, когато се обърна по посока на гласа. Успя да запази равновесие, а после премигна няколко пъти, без да е в състояние да повярва на гледката, която се беше материализирала право пред очите й.

През пътя, от прозореца на един тъмнозелен автомобил се подаваше мъж, който изглеждаше толкова поразително добре, беше толкова опустошително красив, че за момент си помисли, че всъщност е халюцинация, както перието с лайм. Докато дръжката на куфара се забиваше в ръката й, тя огледа класическите черти на лицето му, изваяните скули и челюст, идеално правия нос и после очите му, яркосини като на Пол Нюман и с гъсти мигли като нейните. Как можеше смъртен мъж да има подобни очи? Как можеше един мъж да има толкова невероятно пухкави устни и все пак да изглежда мъжествен? Гъстата тъмноруса коса, се къдреше по краищата на синята шапка с американския флаг. Можеше да види горната част на мощните му рамене, добре оформените мускули на загорилата му ръка и за един безразсъден момент изпита лудешки пристъп на паника.

Най-накрая беше срещнала някой красив колкото нея.

- Носиш ли някакви конфедеративни тайни под полите си? - попита я мъжът с усмивчица, която разкри зъби като от корица на списание, в състояние да предизвикат чувство на вина у всеки, който не бе използвал наскоро конец за зъби.

- Мисля, че янките са отрязали езика й, Дали.

Едва сега Франческа забеляза другия мъж, който се беше навел през задния прозорец. Докато оглеждаше страшното му лице и злокобно присвитите очи, в главата й зазвъняха тревожни камбани.

- Или това, или е шпионка на Севера - продължи той. - Никоя южнячка няма да мълчи толкова дълго.

- Шпионка на янките ли си, скъпа? - попита господин Великолепен и невероятните му зъби проблеснаха. - Измъкваш тайните на Конфедерацията с красивите си зелени очи?

Франческа внезапно осъзна колко е уязвима - пътят беше пуст, слънцето залязваше, тези мъже бяха напълно непознати, тя беше в Америка, а не в безопасност у дома си в Англия. В Америка хората носеха заредени оръжия по пътя за черквата, а престъпниците се разхождаха свободно из улиците. Погледна нервно мъжа на задната седалка. Изглеждаше й като човек, който би измъчвал дребни животни за забавление. Какво трябваше да направи? Нямаше кой да я чуе, ако изпищи, и нямаше как да се защити.

- Мамка му, Скийт, плашиш я. Скрий си грозната глава, ако обичаш.

Главата на Скийт се прибра, а великолепният мъж със странно име, което не можеше да чуе добре, вдигна една от перфектните си вежди и я зачака да каже нещо. Тя реши да бъде смела - дори дръзка - и при никакви обстоятелства да не им дава да видят колко отчаяна е всъщност.