Сюзън Филипс - Мис Каприз

След като затвори насила ключалката, внимателно подреди къдриците, които се бяха измъкнали от прическата, гърдите й бяха мокри от пот. После си спомни, че все още носи ужасния розов костюм.

Почти изстена от разочарование, когато отново отвори куфара. За всичко беше виновен Ники! Когато се върнеше в Лондон, щеше да го накара да я заведе в Коста дел Сол, да лежи цял ден на проклетия плаж и да не прави нищо друго, освен да мисли как да го направи нещастен! Протегна се отзад и започна да се бори с кукичките, които придържаха горната част, но те бяха подредени в две редици, а корсетът беше толкова пристегнат, че не можеше да ги хване добре. Изви се още повече и изрече особено мръсна ругатня, но кукичките не се откачаха. Точно когато се примири, че ще трябва да извика някого да й помогне, си припомни изражението на дебелото самодоволно лице на Лу Стайнър, когато изстиска горчицата върху роклята. Почти се разсмя на глас. Нека да видим колко самодоволен щеше да е, когато видеше скъпоценния си костюм да изчезва от погледа му, помисли си с изблик на злостно веселие.

Нямаше кой да й помогне, така че трябваше да носи багажа си сама. Повлече куфара в едната си ръка, а козметичната си чантичка в другата и се затътри по пътеката, водеща към превозните средства, но когато стигна там, откри, че няма абсолютно никой, който да я откара до Гълфпорт.

- Съжалявам, госпожице Дей, но ни казаха, че всички коли им трябват - промърмори един от мъжете, без да я гледа в очите.

Тя изобщо не му повярва. Това беше работа на Лу Стайнър, последната му дребнава атака срещу нея!

Друг член на екипа беше по-услужлив.

- Недалеч по пътя има бензиностанция. - Той кимна с глава, за да укаже посоката. - Можете да позвъните от там някой да ви вземе.

Мисълта да върви по шосето беше достатъчно обезсърчаваща. Точно когато осъзнаваше, че ще трябва да преглътне гордостта си и да се върне в кокошарника да се преоблече, от една от колите излезе Лу Стайнър и й се подсмихна самодоволно и гадно. Реши, че ще умре, но няма да отстъпи и на милиметър. Отвърна на погледа му, вдигна куфара си и тръгна през тревата към шосето.

- Хей! Спри веднага! - изкрещя Стайнър след нея. - Да не си направила и крачка, докато не ми върнеш костюма!

Тя се обърна към него.

- Ако дори ме докоснеш, ще те съдя за нападение!

- А аз ще те съдя за кражба! Тази рокля ми принадлежи!

- Сигурна съм, че изглеждаш очарователно в нея. - Тя умишлено го блъсна в коленете с козметичната си чантичка, докато се извръщаше. Той извика от болка, а Франческа се усмихна на себе си, макар да й се щеше да го е ударила по-силно.

Това щеше да е последният й миг на удовлетворение за много, много дълго време.

- Изпусна отбивката. - Скийт смъмри Дали от задната седалка на колата. - Шосе деветдесет и осем, нали ти казах. Осемдесет и осем до петдесет и пет, петдесет и пет до двайсет, после нагласяш автопилота към Батън Руж.

- Като ми го кажеш час по-рано и след това заспиш, не ми помагаш много - изръмжа Дали. Той носеше нова шапка, тъмносиня, с американския флаг отпред, но тя не му вършеше работа срещу следобедното слънце, така че взе слънчевите очила от таблото и си ги сложи. От двете страни на двулентовия път се простираха борове. От мили не беше виждал нищо друго освен няколко ръждясали разбити коли и стомахът му започваше да къркори. - Понякога си просто безполезен - промърмори.

- Имаш ли дъвки? - попита го Скийт.

Неочаквано вниманието на Дали бе привлечено от проблясък на цвят в далечината, вихър от яркорозово, което се поклащаше бавно край пътя. Докато се приближаваха, формата постепенно стана по-различима.

Той свали слънчевите си очила.

- Не мога да повярвам. Виж това!

Скийт се наведе напред, опря ръка в предната седалка до шофьора и засенчи очите си.

- Ха, това е върхът! - прихна той.

Франческа упорито се насилваше да продължи, стъпка по стъпка, борейки се за всеки дъх в менгемето на корсета си. Прахта щипеше бузите й, гърдите й блестяха от пот, а само преди петнайсет минути едно от зърната й изскочи навън точно като коркова тапа. Тя бързо пусна куфара си и го натъпка обратно, но споменът я накара да потрепери. Ако можеше да промени само едно нещо в живота си, помисли си за стотен път, щеше да е моментът, в който реши да тръгне от плантацията „Уентуърт“ в тази рокля.

Обръчът се беше деформирал, подаваше се отпред и отзад и се беше смачкал отстрани от притискането на куфара и козметичната чантичка, които имаше чувството, че ще й измъкнат ръцете. Потрепваше при всяка стъпка. Мъничките й обувки с френски токчета й бяха направили пришки, а всеки горещ полъх на вятъра изпращаше вълна от прах в лицето й.