Сюзън Филипс - Съдбовно бягство

За милионен път Луси си пожела да има истинско семейство. През целия си живот бе мечтала да има баща, който да коси моравата и да я нарича с галено име, и майка, която да не пие, да не сменя толкова често работата си и да не прави секс с всеки, който ù попадне.

Из „Първата дама“

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

Вие, читателите, сте толкова настоятелни! След като написах „Мис Каприз“ и „По-кротко, лейди“, вие пожелахте да прочетете още за невероятния Тед Бодин, а след написването на „Първата дама“ поискахте да четете още за Луси Джорик. Изглеждаше толкова логично да свържа съдбите им в „Господин Неустоим“... Е, добре, знаем как свърши историята. Надявам се да сте щастливи като мен, че най-после има отделна книга и за Луси.

Приятно четене!

Сюзън Елизабет Филипс

1.

Луси не можеше да диша. Корсажът на сватбената й рокля, който й стоеше идеално, сега стискаше ребрата й като боа удушвач. Ами ако умре от задушаване направо тук, в преддверието на презвитерианската църква в Уайнет?

Отвън църквата бе обсадена от международна армия от репортери, а вътре бе истинско стълпотворение на богати и известни личности. Само на няколко крачки от вратата бившият президент на Съединените щати и нейният съпруг чакаха, за да придружат Луси по пътеката до олтара, за да се омъжи за най-съвършения мъж на света. Мъжът на мечтите на всяка жена. Най-добрият, най-грижовният, най-умният... Коя жена със здрав разум не би искала да се омъжи за Тед Бодин? Той бе очаровал Луси от пръв поглед.

Тромпетите възвестиха началото на сватбената церемония и Луси се опита да вкара в дробовете си поне няколко молекули въздух. Не би могла да избере по-прекрасен ден за сватбата си. Беше последната седмица на май. Дивите пролетни цветя по хълмовете на Тексас може и да бяха увехнали, но индийският люляк бе разцъфнал в цялото си великолепие, а пред входа на църквата ухаеха кичести рози. Идеален ден.

Тринайсетгодишната й сестра, най-малката от четирите шаферки в тази необичайно скромна сватбена свита, пристъпи напред. Щяха да я следват петнайсетгодишната Шарлот и Мег Коранда - най-добрата приятелка на Луси от колежа. С честта да й бъде кума бе удостоена сестра й Трейси - осемнайсетгодишна красавица, толкова влюбена до уши в младоженеца, че още се изчервяваше всеки път щом той я заговореше.

Воалът затрептя пред лицето на Луси - задушаващ покров от бял тюл. Тя се замисли какъв невероятен любовник бе Тед, колко прекрасен, колко мил, колко страхотен. Колко идеален за нея. Всички го казваха.

Всички, освен най-добрата й приятелка Мег.

Веднага след репетицията на сватбената вечеря Мег прегърна Луси и й прошепна:

- Луси, той е прекрасен. Точно както го описа. И за нищо на света не бива да се омъжиш за него.

- Знам. - Луси се изуми, чувайки ответния си шепот. - Но въпреки това ще го направя. Твърде късно е да се откажа.

Мег яко я разтърси.

- Не е твърде късно. Аз ще ти помогна. Ще направя всичко по силите си.

Лесно й беше на Мег да го каже. В живота на Мег дисциплината бе непознато понятие, но не и в живота на Луси. Тя имаше отговорности, които Мег никога нямаше да проумее. Дори преди майката на Луси да положи клетва като президент в Овалния кабинет, цялата страна бе очарована от менажерията на Джорик - три осиновени деца и две биологични. Родителите й закриляха по-малките деца от домогванията на журналистите, но Луси бе на двайсет и две години по време на първото встъпване на Нийли в длъжност и съвсем естествено бе обект на вниманието на медиите. Публиката винаги бе следяла с интерес живота на Луси - самоотвержените й грижи за по-малките деца по време на честите отсъствия на Нийли и Мат, дейността й в защита на правата на децата, редките й срещи с мъже, дори скромните й тоалети. И определено отделяха огромно внимание на тази сватба.

Луси бе решила да се срещне с родителите си на половината път до олтара като символ на това, че се бяха появили в живота й, когато беше четиринайсетгодишна тийнейджърка бунтарка. Нийли и Мат щяха да извървят последните метри с нея, крачейки от двете й страни.

Шарлот пристъпи на пътеката, покрита с бял килим. Тя беше най-срамежливата от сестрите на Луси и най-много от всички се притесняваше, че най-голямата й сестра вече няма да е до нея.

- Всеки ден ще се чуваме по телефона - бе се опитала да я успокои Луси, но Шарлот бе свикнала Луси да живее в същата къща и бе отвърнала, че няма да е същото.

Беше ред на Мег да я последва. Тя хвърли поглед през рамо към Луси и дори през метрите тюл Луси долови загрижеността, прокрадваща се в усмивката на най-добрата й приятелка. В този миг Луси би дала всичко, за да бъде на нейно място. Да живее безгрижно като Мег, препускайки от страна в страна, без да се тревожи за по-малките сестри и брат си, за безупречната репутация на семейството, която трябваше да поддържа, без камерите да я следват на всяка стъпка.