Сюзън Филипс - Съдбовно бягство

Въпреки че наоколо нямаше жива душа, тя не свали каската, а само леко я повдигна, опитвайки се да облекчи болката от фибите, забиващи се в скалпа й. Обикновено ходеше с пусната права коса, подстригана до раменете, прибрана назад с една от онези тесни ленти за глава, които Мег ненавиждаше.

С тях приличаш на петдесетгодишна светска матрона от Гринич - бе отсякла Мег. - И освен ако за компенсация не нахлузиш дънки, най-добре се отърви от тези тъпи перли. Както, между другото, и от целия си смотан гардероб на гимназистка. - После бе омекнала. - Ти не си Нийли, Луси. И тя не очаква от теб да бъдеш като нея.

Мег не разбираше. Тя бе израснала в Ел Ей с биологичните си родителите. Можеше да носи каквито й хрумне екстравагантни дрехи, да увесва на шията си екзотични бижута, дори да си татуира дракон на бедрото, но не и Луси.

Вратата на магазина се отвори и мотоциклетистът се появи, с пазарска кесия в едната ръка и стека с бирите в другата. Тя го наблюдаваше тревожно, докато той мълчаливо пъхаше покупките в протритите кожени чанти, провесени отстрани на мотоциклета. Представи си как мъжът изпива шестте бири и осъзна, че така не може да продължава. Трябваше да се обади на някого. Трябваше да се обади на Мег.

Но нямаше смелост да говори с когото и да било, дори с най-добрата си приятелка, която я разбираше по-добре от всички останали. Щеше да съобщи на семейството си, че е в безопасност. Скоро. Но... не сега. Не и докато не измисли какво да им каже.

Младата жена стоеше пред мотоциклета, като голямо извънземно със синя глава. Той се вторачи в нея и тя осъзна, че досега не му е проговорила нито дума. Колко неловко. Трябваше да каже нещо.

- Откъде познаваш Тед?

Мъжът се обърна с гръб, за да закопчае чантите. Мотоциклетът беше стара „Ямаха“, върху чийто черен резервоар отзад със сребристи букви се кипреше думата ВОИН.

- Двамата търкахме наровете в пандиза в Хънтсвил - отвърна той. - За въоръжен грабеж и убийство.

Поднасяше я. Някакъв рокерски тест, за да види дали е корава мадама, каквато тя не беше. Щеше да е напълно луда, ако позволи това да продължи. Но тя си беше луда. От най-опасния вид. Като човек, излязъл от кожата си, който не знае как да се върне обратно в нея.

Премреженият му поглед, натежал от някаква друга заплаха, се плъзна по нея.

- Готова ли си да те върна обратно?

Достатъчно беше да каже „да“. Една простичка дума. Тя раздвижи език. Нагласи устни. Но не успя да произнесе думата.

- Не още.

Той се намръщи.

- Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

Отговорът на този въпрос бе толкова очевиден, че дори той можеше да се досети. Луси не отговори, мъжът сви рамене и се качи на мотора.

Когато потеглиха от паркинга, тя се зачуди защо й се струва по-малко страшно да пътува с този страховит рокер, отколкото да се срещне със семейството, което толкова много обичаше. Но тя не дължеше нищо на този мъж. Най-лошото, което той можеше да направи... Не искаше да мисли за това.

Вятърът отново подхвана полите на робата. Само ръцете й бяха топли, сгрети от топлината, излъчваща се от тялото на мъжа през тънкия плат на сакото. Най-после той отби от магистралата по изровен страничен път. На светлината на фара на мотора храсталаците придобиваха причудливи, зловещи очертания и Луси се вкопчи по-здраво в кръста му, макар че разумът й крещеше да скочи от седалката и да побегне. Накрая стигнаха до малка полянка на брега на реката. От табелата, която видя по-рано, тя се досети, че това е Педерналес. Идеално място да се избавиш от нежелан труп.

Без рева на мотора тишината бе задушаваща. Тя слезе от седалката и залитна. Той измъкна от едната чанта нещо, което приличаше на старо одеяло за пикник. Когато го хвърли на земята, младата жена долови миризмата на машинно масло. Той грабна бирите и кесията с продуктите.

- Цяла вечер ли ще носиш това нещо?

Луси искаше да остане завинаги с каската, но се налагаше да я свали. Фибите изпопадаха и един кичур, вкоравен от лака, я бодна по бузата. Напрегнатата тишина се нарушаваше единствено от шума на водата, пенеща се около камъните. Той размаха бутилката бира към нея.

- Жалко, че са само шест.

Луси изстиска една скована усмивка. Мъжът се просна върху одеялото, отвори бутилката и я наклони към устата си. Той беше приятел на Тед, нали? Значи, тя беше в безопасност - въпреки заплашителното му държане и груби маниери, въпреки бирата и стикера с избледнели букви: БЕНЗИН, ТРЕВА ИЛИ ЗАДНИК - НИКОЙ НЕ СЕ ВОЗИ НА АВАНТА.