Сюзън Филипс - Съдбовно бягство

Мег се извърна, вдигна букета до талията и лепна усмивка на лицето си. И се приготви за първата стъпка.

Без да се замисля, без да се пита откъде й бе хрумнало нещо подобно - толкова ужасно, толкова егоистично, толкова невъобразимо - при все че си заповяда да не помръдва, Луси изпусна своя букет, препъвайки се, заобиколи сестра си и сграбчи Мег за ръката, преди тя да направи крачка. Младоженката чу собствения си глас да идва някъде отдалеч, думите прозвучаха едва доловимо:

- Трябва да говоря с Тед. Сега!

- Луси, какво правиш? - ахна Трейси зад гърба и.

Луси не можеше да погледне сестра си. Кожата и пламтеше, главата й се маеше. Пръстите й се вкопчиха в ръката на Мег.

- Доведи ми го, Мег. Моля те. - Прозвуча като молитва.

През задушаващия облак от тюл тя видя как устните на Мег се разтвориха смаяно.

- Сега? Не мислиш ли, че трябваше да го направиш няколко часа по-рано?

- Права беше! - извика Луси. - За всичко, което каза. Беше напълно права. Помогни ми. Моля те! - Сякаш някой друг изрече тези думи. Тя бе тази, която винаги се грижеше за другите. Дори още като дете никога не бе молила за помощ.

Сестра й Трейси се нахвърли върху Мег. Сините й очи святкаха от възмущение.

- Не разбирам. Какво си й казала? - Сграбчи ръката на Луси. - Луси, просто имаш пристъп на паника. Всичко ще бъде наред.

Но нямаше да бъде наред. Нито сега, нито никога.

- Не. Аз... трябва да говоря с Тед.

- Сега? - повтори Трейси въпроса на Мег. - Не можеш да говориш с него сега.

Но тя трябваше да го направи. Мег, за разлика от Трейси, разбираше. Приятелката й кимна тревожно, притисна отново букета до талията си и се втурна по пътеката, за да доведе Тед.

Луси не проумяваше коя бе тази истерична персона, вселила се в тялото й. Не смееше да погледне ужасените очи на сестра си. Високите тънки токчета смачкаха калиите от букета й, когато тя прекоси с невиждащи очи преддверието. Двама агенти от Тайните служби стояха до тежките предни врати с бдителни погледи. Зад тях чакаше тълпата от зрители, морето от телевизионни камери, глутницата репортери...

Днес най-голямата дъщеря на президент Корнелия Кейс, трийсет и една годишната Луси Джорик, се омъжва за Тед Бодин, единствения син на легендарния голфър Дали Бодин и телевизионната водеща Франческа Бодин. Никой не очакваше, че младоженката ще избере за място на сватбата си

Уайнет, родния град на младоженеца, но...

Тя чу решителни мъжки крачки по мраморния под, обърна се и видя Тед да се приближава към нея. През воала зърна как слънчевите лъчи танцуваха в тъмнокестенявата му коса, осветявайки прекрасното му лице. Винаги беше така. Където и да отидеше, слънцето го следваше. Той беше красив и добър, идеалният мъж. Най-съвършеният мъж, който някога бе срещана. Най-перфектният зет, който можеха да си пожелаят родителите й и възможно най-добрият баща на бъдещите й деца. Младоженецът забърза към нея, очите му преливаха - не от гняв, той не беше такъв човек - а от загриженост.

Родителите й го следваха с разтревожени лица. Майка му и баща му щяха да се появят след минута, а после щяха да се изсипят всички - сестрите и брат й, приятелите на Тед, гостите... Толкова много хора, които й бяха скъпи. Които обичаше.

Луси отчаяно се озърна за единствения човек, който можеше да й помогне.

Мег стоеше отстрани, пръстите й стискаха в мъртвешка хватка шаферския букет. Луси я погледна с безмълвна молба, надявайки се Мег да разбере какво иска. Мег понечи да се спусне към нея, но се спря. Благодарение на телепатията, споделяна от най-близките, Мег бе разбрала.

Тед улови ръката на Луси и я набута в малката стаичка отстрани. Миг преди той да затвори вратата, Луси видя Мег да поема дълбоко дъх и да се отправя решително към родителите на младоженката. Мег бе свикнала да се справя с всякакви бъркотии. Тя щеше да ги задържи достатъчно дълго, за да може Луси да... Да направи какво?

По стените на дългата тясна стаичка имаше редица от закачалки, на които висяха сините роби на църковните хористи, и високи лавици, натъпкани с псалтири, папки с ноти и прашни стари кашони. Ярък слънчев лъч проникна през стъклото на вратата в другия край и заигра по бузата му. Сякаш обръч стегна дробовете й. Свят й се зави от недостига на въздух.

Тед впери поглед в нея, бистрите му кехлибарени очи бяха засенчени от тревога, но оставаше спокоен, докато тя кипеше отвътре. Моля те, Боже, нека той поправи това, както оправяше всичко останало. Моля те, нека поправи и нея.