Сюзън Филипс - Съдбовно бягство

Тя не каза нищо. Чакаше.

Гърдите му тежко се повдигаха и спущаха.

- Аз не те обичам, Луси. Чу ли ме? Аз не те обичам.

Тя искаше за запуши ушите си с длани, да се хване за корема, да удари глава в стената. Мразеше безпощадната му честност, ала не можеше да го накаже заради нея, не и след всичко, което току-що й бе казал. Почерпи от кладенеца на силата, който не подозираше, че се крие в глъбините на душата й.

- Бъди реалист, Панда. Аз зарязах Тед Бодин. Наистина ли мислиш, че ще изгубя съня си заради теб и нашата малка гореща лятна свалка?

Той не трепна. Не каза нищо. Само я гледаше със студените си сини очи, забулени от мрака.

Луси не можеше да издържа повече нито секунда. Извърна се, като си заповяда да върви бавно. Зави по коридора... Излезе през предната врата... Вървеше невиждащо в нощта. Ужасяващата истина, която толкова упорито се стараеше да потисне, изплуваше на повърхността.

Тя си бе позволила да се влюби в този мъж. Противно на всякаква логика и здрав разум, тя бе обикнала с цялото си сърце този емоционално осакатен мъж, който не можеше да й отвърне с взаимност.

Качи се на катера, но не заспа, свита на кравай на леглото до носа, където Тоби се бе скрил, а остана седнала с широко отворени очи - бясна, лепкава, съкрушена.

25.

На следващата сутрин колата му бе изчезнала, заедно с него. Луси се потътри към къщата, метна мръсните си дрехи в пералната машина, изкъпа се, но главата я цепеше и дори и след душа не се почувства по-добре.

Единствените дрехи, които можеше да облече, бяха черният й бански костюм и една от тениските на Панда. Заброди боса из празната къща. Той бе взел повечето от дрехите си, работните папки и голямата термочаша за кафе, която сутрин обичаше да разнася. Връхлетяха я толкова много емоции, всяка една по-болезнена от предишната - жал заради това, което той бе преживял; гняв към цялата вселена, към самата нея, задето се бе влюбила в толкова обременен мъж. И накрая гняв към Панда.

Въпреки думите си, той я бе подвел. С всяко нежно докосване, с всеки споделен поглед и интимна усмивка, тя чувстваше, че той й признава любовта си. Много мъже са преживели мъчителни изпитания, но това не означаваше, че са се втурнали да бягат презглава.

Гневът я караше да се чувства по-добре и тя го подклаждаше. Не можеше да си позволи да изпитва жалост към него или към себе си. По-добре да превърне тази жалост във вражда. Бягай, страхливецо. Не се нуждая от теб.

Реши още същия ден да се върне в неговата къща.

Въпреки страданията си, не бе забравила обещанието си да помогне на Бри да почисти след погрома от миналата нощ, но преди да стигне до къщата на съседите, Майк й се обади и й каза, че двамата с Тоби ще се справят - никакви момичета не се допускат. Тя не възрази.

Изчака до следобеда, за да отиде да вземе вещите си от дома на Бри. Завари приятелката си, седнала с отнесен поглед край кухненската маса с разтворен бележник и редом до нея не по-малко замаяния от любов Майк. Едва забележимото червено петно от мъжка брада върху шията на Бри и нежното собственическо държане на Майк не оставяха съмнение с какво са били заети двамата миналата нощ, докато Тоби е спял.

- Не можеш да си тръгнеш - заяви Бри, когато Луси й съобщи намерението си. - Аз работя над плана как да спася бизнеса си и сега ще си ми нужна повече от всякога.

Майк потупа по големия бележник, изпълнен с редове, изписани със старателния почерк на Бри.

- Ние не искаме да си сама в онази голяма къща - рече той. -Ще се притесняваме за теб.

Но двамата с мъка откъсваха очи един от друг, за да говорят с нея, а Тоби не правеше изключение от всеобщото щастие.

- Майк и Бри ще се женят! - обяви той, когато влезе в кухнята.

Бри се усмихна.

- По-кротко, Тоби. Засега все още никой няма да се жени.

Погледите, които си размениха Майк и Тоби, обаче подсказваха, че двамата имат друго мнение по въпроса.

Луси не искаше да разваля блаженството им със собственото си нещастие. Обеща да дойде утре следобед и им помаха за довиждане.

Тя продължи да подклажда гнева си, но след няколко дни на изпълнени с ярост самотни разходки и дълги преходи с велосипеда, които въпреки това не я уморяваха достатъчно, за да заспи, младата жена разбра, че трябва да направи нещо друго. Накрая отвори лаптопа, който Панда бе оставил, и се зае за работа. Отначало не можеше да се концентрира, но постепенно се увлече.

Може би се дължеше на мъката от раздялата с Панда, но тя все по-често се улавяше, че мисли много повече за болката, която бе изпитала през първите четиринайсет години от живота си, когато живееше с биологичната си майка - професионална купонджийка.