Сюзън Филипс - Съдбовно бягство

Мина покрай Панда на път за душа, ненавиждайки тази сковаваща неловкост, ненавиждайки него, задето я причиняваше, ненавиждайки и себе си, задето изпитваше такава силна болка от това.

- Душът не работи - подхвърли той зад нея. - Тръбата се скъса миналата седмица. Използвай старата си баня. Аз така и не се преместих на долния етаж.

Това изглеждаше странно, тъй като тя не живееше в къщата вече повече от две седмици, но не смяташе да задава въпроси, нито да говори с него повече, отколкото е нужно. Колкото и да се боеше да влезе в къщата, не можеше да легне да спи, ако не се измие, затова, без да каже повече нито дума, пристъпи вътре.

Кухненската врата я посрещна с познатото изскърцване и старата къща я прегърна. Долови слабото ухание на кафе, примесено с миризмата на влага и на старата газова печка. Той включи лампата на тавана. Тя се бе заклела да не го гледа, но не можа да се сдържи. Очите му бяха зачервени, брадата - безобразно набола. Но повече я стъписа това, което не видя зад него.

- Какво се е случило с твоята маса?

Той доби замислено изражение, сякаш се опитваше да си спомни.

- Ъ... Дааа... Превърна се в дърва за горене.

- Насякъл си скъпоценната си маса?

Панда стисна челюсти и заговори с ненужно оправдателен тон.

- Непрекъснато ми се набиваха трески по ръцете.

Тази новина я стъписа, но се сащиса още повече, когато забеляза, че още нещо е изчезнало.

- Къде е прасето ти?

- Прасето? - Произнесе се го, като че ли никога не бе чувал тази дума.

- Тлъстото малко изчадие - сряза го тя. - Говори на френски.

Панда сви рамене.

- Изхвърлих някои неща.

- И прасето?

- А теб какво те е грижа? Ти мразеше онова прасе.

- Зная - изсумтя тя презрително. - Но омразата ми към него беше смисълът на живота ми, а ето че сега него го няма.

Вместо да отвърне подобаващо, той се усмихна и я огледа от главата до петите.

- Господи, наистина здравата си се оплескала.

От нежността в гласа му сърцето й се сви и тя издигна защитните си бариери.

- Запази загрижеността си за някого, когото го интересува. -Луси закрачи към коридора.

Той я последва.

- Искам да знаеш, че... аз... ти не си ми безразлична. Ще ми е трудно да не те виждам. Да не разговарям с теб.

Неохотното му, насила изречено признание сипа сол в незарасналите й рани и тя рязко се извъртя.

- Да не ме чукаш?

- Не говори така.

Възмущението в гласа му я накара да свие устни.

- Какво? Не използвах ли правилната дума?

- Виж, зная, че те ядосах на плажа, но... Какво трябваше да кажа? Ако бях различен човек...

- Не казвай нищо повече. - Луси вирна брадичка. - Аз вече скъсах с теб. Спести ми излиянията си.

- През това лято ти беше уязвима и аз се възползвах от това.

- Така ли мислиш? - Нямаше да му позволи да разклати гордостта й и тя се нахвърли срещу него. - Повярвай, Патрик, очите ми бяха широко отворени по времето на цялата ни евтина авантюра.

Но той нямаше намерение да се отказва.

- Аз съм прост бачкач от Детройт, Луси. Ти си от американския елит. Аз съм преживял прекалено много. Не съм достоен за теб.

- Схванах - процеди тя саркастично. - Ти си преминал през ада като дете, бил си в същия ад и като полицай, затова сега се опитваш да стоиш настрана от всякакви житейски каши.

- Това не е истина.

- Истина е и още как. - Трябваше да замълчи, но болката бе прекалено силна, за да се спре. - Животът е бил твърде суров към теб, нали, Панда? Затова ти предпочиташ да се дистанцираш от всичко като пълен страхливец.

- Нещата не са толкова прости, по дяволите! - Той стисна зъби, натъртвайки на всяка дума: - Аз не съм съвсем... емоционално стабилен.

- На мен ли го казваш!

Беше му дошло до гуша от тази разправия и той се отправи към стълбите. Луси трябваше да го остави да си отиде, но беше прекалено изтощена и бясна и напълно изгуби контрол.

- Бягай! - извика след него, твърде ядосана, за да схване горчивата ирония. Обвиняваше го в това, което сама бе направила. - Бягай! Ти си шампион в това.

- По дяволите, Луси... - Той се извъртя. Очите му бяха потъмнели от мъка, което би трябвало да събуди съчувствието й, но само разпали гнева й още повече, защото тази болка погубваше това, което би трябвало да пулсира от живот.

- Иска ми се никога да не те бях срещала! - изкрещя тя.

Раменете му увиснаха. Той сложи ръка на перилото, сетне я отпусна безволно.

- Не го пожелавай. Срещата ми с теб... Случиха се много неща.

- Какви неща? Или разкрий скъпоценните си тайни, или върви в ада!

- Вече бях там. - Пръстите му побеляха, когато стиснаха перилото. - Афганистан... Ирак... Две войни. Двойна веселба.