Сюзън Филипс - Съдбовно бягство

- Каза ми, че си служил в Германия.

Панда слезе до долното стъпало, заобиколи я просто за да се движи и накрая се озова във всекидневната.

- Това беше по-лесно, отколкото да ти кажа истината. Никой не иска да слуша за жега и пясък. Минометен обстрел, гранати, самоделни бомби, които избухват без предупреждение, откъсвайки крака, ръце, оставяйки кървящи дупки вместо сърца. В паметта ми са запечатани картини, които никога няма да се заличат. - Той потръпна. - Осакатени тела. Мъртви деца. Навсякъде мъртви деца... - Думите му заглъхнаха.

Луси заби нокти в дланите си. Трябваше да се досети.

Панда се спря пред камината във всекидневната.

- Когато се уволних, постъпих на работа в полицията. Мислех, че не бих могъл да се сблъскам с нищо по-лошо от това, което вече съм видял. Ала там също имаше кръв, десетки деца като Къртис, загинали твърде рано. Мигрените ставаха все по-силни, кошмарите все по-мъчителни. Престанах да спя, започнах да пия прекалено много, забърквах се в сбивания, наранявах хората, наранявах себе си. Една нощ съм бил толкова пиян, че съм молил някакъв тип да ми пръсне черепа.

Всички липсващи парчета от картината си дойдоха по местата. Луси се облегна на рамката на вратата.

- Посттравматично стресово разстройство.

- Класически случай.

Ето какво криеше той толкова ревниво - съдбата на мнозина, завърнали се от тези войни. Тя се опита да се държи като страничен човек.

- Посещавал ли си терапевт?

- Разбира се. Питай ме дали ми е помогнало.

Налагаше й се да потисне собствените си чувства. Ако не го направи, щеше да се разпадне.

- Може би трябва да опиташ при друг - промълви Луси с усилие.

Панда се изсмя горчиво.

- Намери ми терапевт, който е видял това, което аз съм видял, правил е това, което аз съм правил, и ще отида при него.

- Терапевтите се справят с проблеми, с които никога не са се сблъсквали в живота.

- Да, обаче това не важи за такива като мен.

Тя бе чела за трудностите, на които се натъкваха психолозите при лечението на ветерани с ПТСР. Те са били обучени да се сдържат и дори тези, които знаеха, че се нуждаят от помощ, не желаеха да споделят преживяванията си, особено пред цивилен. Манталитетът им на бойци усложняваше лечението.

- Един другар, с когото служех... Разказал всичко както е било, без да пести подробностите, психиатърът позеленял, извинил се и отишъл в тоалетната да повърне. - Панда се насочи към прозореца. - Лекарката, която аз посещавах, беше различна. Тя беше специалист по ПТСР и беше чувала толкова много истории, че се бе научила да се дистанцира. Но толкова много се дистанцираше, че имаш чувството, че изобщо не е с теб. -Гневът постепенно го напускаше. - Хапчетата и изтърканите фрази не са достатъчни, за да излекуват такава лудост.

Тя понечи да му каже, че всичко е останало в миналото, но това очевидно не бе така, а и той не бе свършил.

- Погледни тази къща. Купих я по време на един от периодите на изостряне на симптомите. Отмъщението ми на възрастен заради Къртис. Голямо отмъщение, няма що? Ремингтън беше мъртъв от години. Какво, по дяволите, съм мислел?

Тя знаеше. Всички онези пътувания до Грос Пойнт, за да шпионира семейството, което ненавиждаше... и семейството, от което толкова много е искал да бъде част.

Панда се взираше с празен поглед през прозореца.

- Един мой познат... Една нощ съпругата му го докоснала и той се събудил... ръцете му стискали гърлото й. А една жена, с която служих... взела детето си от детската градина, убедила го, че ги грози смъртна опасност, и изминала с него осемстотин километра, без да каже на никого, включително и на съпруга си. Едва не свършила в затвора за отвличане на дете. Друг ветеран... Двамата с гаджето му веднъж се скарали. Нищо важно. Но изведнъж той я запратил към стената. Счупил ключицата й. Искаш ли това да се случи с теб? - Устните му се изкривиха в горчива усмивка. - За щастие, времето почти ме излекува. Сега съм добре. И така трябва да остане. Сега разбираш ли?

Луси се стегна.

- Какво точно трябва да разбера?

Той най-после я погледна. Лицето му приличаше на каменна маска.

- Защо не мога да ти дам повече, отколкото вече съм ти дал. Защо не мога да ти дам бъдеще.

Откъде знаеше той, че Луси искаше точно това, когато дори самата тя не бе сигурна?

- Ти ме гледаш с тези очи, в които бих могъл да потъна -поде той, - и искаш всичко Но аз не мога да си позволя да се върна в онзи мрак. - Панда се отдалечи от прозореца и пристъпи към нея. - Аз не съм способен на големи чувства. Просто не мога. Сега разбираш ли?