Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

— Александър — прошепна той, като искаше да каже нещо повече от „Алек", да го нарича с по-дълго и по-различно име от онова, което използваха всички останали, с по-значимо и по-ценно име. Прошепна го, сякаш му обещаваше, че ще бъде търпелив. — Може би трябва да почакаме малко.

Отблъсна го съвсем леко, но Алек схвана намека. И го прие по-навътре, отколкото Магнус бе възнамерявал. Слезе от дивана и се отдалечи от него.

— Сбърках ли някъде? — попита Алек, а гласът му трепереше.

— Не, нищо подобно.

— Искаш да си ходя ли?

Магнус вдигна ръце.

— Нямам намерение да ти казвам как да постъпиш, Александър. Не искам да те принуждавам да правиш каквото и да било или да те възпирам от нещо. Просто мисля, че може би искаш да спреш и да помислиш за момент. За да можеш да решиш — каквото пожелаеш да решиш.

Алек изглеждаше обезсърчен и Магнус го разбираше.

После прокара ръце през косата си — тя вече беше доста разрошена благодарение на Магнус и нямаше как да щръкне повече, беше достигнала предела си в това отношение — и закрачи напред-назад из стаята. Мислеше, а Магнус се опитваше да не се чуди за какво точно: за Джейс, за семейството си, за дълга си или как да прояви доброта към самия себе си.

Алек спря, когато стигна до вратата, и каза:

— Мисля, че вероятно трябва да си вървя.

— Вероятно — каза Магнус с огромно съжаление.

— Не искам да си ходя.

— И аз не искам да си ходиш — каза Магнус. — Но ако не го направиш...

Алек кимна отривисто.

— Тогава довиждане — рече той и се наведе за бърза целувка.

Поне Магнус предполагаше, че е възнамерявал целувката да е бърза. Не беше съвсем сигурен какво се случи след това, но някак се уви около него и се озоваха на пода. Алек се задъхваше и се притискаше към тялото му, нечии ръце бяха на нечий колан и Алек целуваше Магнус така силно, че той усети вкуса на кръв в устата си и промълви:

— O, боже...

А после...

А после Алек пак се изправи и се хвана за касата на вратата, все едно очакваше да се разрази вихър, който отново да го отвее към Магнус, ако не се е вкопчил здраво някъде. Като че ли се бореше с нещо и Магнус се зачуди дали ще заяви, че остава, или че цялата нощ е била една грешка. Изпитваше повече страх и беше изпълнен с повече очакване, отколкото би могъл да понесе, и осъзна, че за толкова малко време всичко бе придобило огромна важност за него. Чакаше напрегнато, а Алек попита:

— Ще те видя ли пак?

Изрече го бързо, срамежливо и с надежда, напълно несигурен в отговора, а Магнус почувства прилива на адреналин и вълнението, които идваха с началото на ново приключение.

— Да — отвърна той. Още лежеше на пода. — Бих искал.

— Ами... тогава другия петък?

— Ами...

Алек за миг се притесни, може би смяташе, че Магнус ще се откаже и ще заяви, че си е променил решението. Беше красив, изпълнен с надежда и колебания разбивач на сърца, който не можеше да скрие чувствата си. Магнус осъзна, че и той иска да покаже своите, да поеме риска и да бъде уязвим. Разпозна и прие странното ново усещане: че предпочита да бъде наранен, отколкото да нарани Алек.

— В петък вечер е идеално — каза той.

Алек се засмя с озаряващата си целия свят усмивка и излезе заднешком, без да откъсва очи от него. Продължи така чак до стълбите. Последва вик, но Магнус вече беше станал и затвори вратата, преди да види как момчето полита по стъпалата, тъй като такива неща се правеха насаме.

Облегна се на прозореца и видя как Алек излиза от сградата — висок, блед и много рошав — а после тръгна по Грийн пойнт Авеню, като си подсвиркваше фалшиво. Магнус осъзна, че е изпълнен с надежда.

Толкова пъти се беше убеждавал, че надеждата е глупаво нещо, но не можеше да се разубеди, както дете посяга към огъня и упорито отказва да се поучи от опита. Може би този път щеше да е различно — може би тази любов щеше да е различна. Тя вече беше необикновена; това със сигурност означаваше нещо. Може би тази година щеше да е добра и за двамата. Може би този път щеше да се получи така, както Магнус го желаеше.

Може би Александър Лайтууд нямаше да му разбие сърцето.

ГЛАСОВАТА ПОЩА НА МАГНУС БЕЙН

Гласовата поща на Магнус Бейн, висш магьосник на Бруклин, в дните след определен инцидент в „Град на изгубени души"

Днес, 2,00 ч.

„Здравей, Магнус. Алек е. Александър. Е, ти знаеш. Обаждам се, защото трябва да поговорим. Предполагам, че си зает. Звънни ми, става ли?"

Бийп

Днес 2,10 ч.

„Здрасти, Магнус. Обажда се Изабел Лайтууд. Явно се е получило малко недоразумение. Брат ми си дойде у дома с впечатление, което съм сигурна, че е напълно погрешно. Обади ми се или иначе... нека изясним нещата! Не знам защо го казах това „иначе". Нали уж всички сме приятели."