Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

— Много ви благодаря — каза Марси и го погледна с големите си настойчиви очи. В човешката си форма беше дребна блондинка и споменът за огромния гневен вълк отпреди малко изглеждаше почти смешен. Но когато лицето й се изкриви от страдание, вече нямаше и следа от смях. — Аз... нараних ли някого?

— Не — отвърна Алек. Като никога гласът му беше силен и уверен. — Не, не си наранила никого.

— Не бях сама... — започна тя.

— Само си я одраскала — каза Магнус утешително. — Тя е добре. Аз я излекувах.

— Ho съм я наранила — повтори Марси и скри лице в окървавените си ръце.

Алек я погали нежно по гърба, сякаш тя не беше непознат върколак, а собствената му сестра.

— Тя е добре. Знам, че не си искала да й причиниш болка, че не си искала да нараняваш никого. Но ти си такава каквато си и не можеш да бъдеш друга. След време ще го разбереш.

— Тя ти прощава — рече Магнус, но Марси гледаше Алек.

— Господи, ти си ловец на сенки — прошепна тя, досущ като сервитьора Ерик, но със страх, а не с презрение. — Какво ще ми направиш сега? — Затвори очи. — Не, съжалявам. Ти ме спря. Ако не беше тук... Каквото и да ми сториш, ще си го заслужавам.

— Нищо няма да ти направя — каза Алек, а Марси отвори очи и го погледна. — Наистина. Няма да кажа на никого. Обещавам.

Той изглеждаше по същия начин, когато Магнус беше заговорил за детството си на партито, на което се запознаха. Магнус рядко го правеше, но тогава беше наежен и се държеше отбранително, защото в къщата му бяха нахлули цял куп ловци на сенки заедно с дъщерята на Джослин Фрей, която идваше без майка си и с толкова много въпроси, на които заслужаваше отговор. Не беше очаквал да срещне съчувствие в очите на един ловец на сенки.

Марси изправи гръб и се уви с палтото му. Внезапно изглеждаше изпълнена с достойнство, сякаш беше осъзнала, че и тя има права в тази ситуация. И тя беше личност. И тя беше душа, а душата трябва да бъде уважавана.

— Благодаря ви — каза спокойно. — И на двамата.

— Марси? — чу се гласът на приятелката й откъм вратата.

Марси вдигна глава.

— Адриен!

Адриен се втурна вътре, почти се подхлъзна на плочките, после се хвърли на земята и прегърна Марси.

— Боли ли те, покажи ми — прошепна Марси в рамото й.

— Нищо ми няма, всичко е наред — отговори Адриен, като я галеше по косата.

— Много съжалявам — рече Марси и обгърна лицето й с ръце.

Целунаха се, нехаещи за Алек и Магнус.

Когато се разделиха, Адриен я залюля в прегръдките си и прошепна:

— Ще се погрижим да не се случва отново. Ще видиш.

Дойдоха и други хора, по двама, по трима.

— Облечени сте доста добре като за ловци на бесни кучета — каза един мъж, когото Магнус сметна за бармана.

Магнус извърна глава и отговори:

— Много благодаря.

Още хора заприиждаха, отначало предпазливо, а после на цели групи. Никой не питаше какво точно е станало с кучето. Като че ли искаха просто да пийнат нещо.

Вероятно някои от тях щяха да задават въпроси по-късно, когато шокът отминеше и дойдеше време да се разнищи ситуацията, но Магнус реши сега да не мисли за това.

— Беше мило. Това, което й каза — рече той, когато тълпата напълно скри Марси и Адриен от погледа им.

— Ами... нищо кой знае какво — рече Алек стеснително. Ловците на сенки като че ли не държаха особено да се показват като мили. — Имам предвид, че това все пак ни е работата, нали? На ловците на сенки. Трябва да помагаме на нуждаещите се и да защитаваме хората.

Нефилимите, които Магнус познаваше, явно смятаха, че долноземците са създадени, за да помагат на тях и да бъдат изхвърляни, щом си свършат работата.

Той се вгледа в Алек. Беше потен и леко задъхан, с драскотини по ръцете и лицето, които зарастваха бързо благодарение на руните иратце по кожата му.

— Не мисля, че ще се доберем до питие тук, има голяма опашка — каза бавно Магнус. — Да идем да пийнем нещо у дома.

Тръгнаха натам. Пътят беше дълъг, но разходката в лятната вечер бе приятна. Въздухът топлеше голите ръце на Магнус, а луната превръщаше Бруклинския мост в сияйна бяла магистрала.

— Много съм доволен, че ти се обадиха да помогнеш на момичето — призна Алек, докато вървяха. — Много съм доволен и че ме взе с теб. Бях... изненадах се, че го направи, като се има предвид случилото се преди това.

— Притеснявах се, че си изкарваш ужасно — каза му Магнус.

Имаше чувството, че предоставя голяма власт в ръцете му, но Алек беше честен с него и той усети странен импулс да му отвърне със същото.