Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

— Катарина, не мисля, че добре си разбрала смисъла на това, което трябваше да направиш.

— Пиян ли си вече, Магнус? — попита тя. — Излязъл си да гуляеш и караш един нефилим — който няма двайсет и една — да се напие ?

— Единственият алкохол, който е влизал в устата ми, е виното, което ми изляха в лицето — каза Магнус. — И бях напълно невинен.

Настъпи пауза.

— Ричард ли? — попита Катарина.

— Ричард — потвърди Магнус.

— Добре, забрави го. Слушай внимателно, защото съм на работа и едната ми ръка е покрита с флуид, и ще го кажа само веднъж.

— Флуид ли? Какъв флуид?

Алек се кокореше насреща му.

— Ще го кажа само веднъж, Магнус — повтори твърдо Катарина. — В „Бюти Бар" в центъра има едно момиче върколак. Излязло по пълнолуние, защото искало да докаже, че още може да води нормален живот. Един вампир се обади, но от вампирите няма полза, защото просто са си такива. Момичето се преобразява, намира се на непознато и оживено място, вероятно ще изгуби контрол и ще убие някого. Не мога да си тръгна от болницата. Лушън Греймарк си е изключил телефона и от глутницата му казват, че бил в болница с любимата си. Ти не си в болница: ти си на някаква тъпа среща. Ако си в ресторанта, където каза, че ще идеш, значи, си най-близо до мястото и само ти можеш да помогнеш. Ще помогнеш ли, или ще продължиш да ми губиш времето?

— Ще ти губя времето друг път, скъпа — отвърна Магнус.

Катарина каза, че долавя лукавата му усмивка по телефона.

— Обзалагам се.

Тя затвори. Рядко имаше време да каже „дочуване". Магнус осъзна, че и той няма време, но все пак отдели миг да погледне към Алек.

Катарина беше казала да вземе ловеца на сенки, но тя нямаше голям опит с нефилимите. Магнус не искаше да вижда как Алек отсича главата на бедното момиче, задето е нарушило закона: не искаше никой да пострада заради грешна преценка и не искаше да намрази Алек, както мразеше мнозина от нефилимите.

Освен това не искаше някой мундан да умре.

— Много съжалявам, спешен случай.

— Аха — отвърна Алек и прегърби рамене. — Няма проблеми. Разбирам.

— Един върколак се е развилнял в бар наблизо.

— O...

Нещо в Магнус се прекърши.

— Трябва да ида и да овладея положението. Ще дойдеш ли да ми помогнеш?

— Значи, наистина има спешен случай? — възкликна Алек и засия. За миг Магнус дори се зарадва, че един върколак буйства из центъра на Манхатън, щом караше Алек да изглежда така. — Помислих си, че си се уговорил с приятел да се обади, за да се измъкнеш от гадна среща.

— Ха-ха. Не знаех, че се прави така.

— Аха. — Алек вече се изправяше и си обличаше якето. — Да вървим, Магнус.

Магнус усети изблик на обич в гърдите си; като малка експлозия, едновременно приятна и стряскаща. Харесваше му как Александър изрича онова, което другите само си мислеха. Харесваше му как Алек го нарича „Магнус", а не „магьоснико". Харесваше му как раменете му се движеха под якето. (Е, понякога ставаше повърхностен.)

Освен това се радваше, че Алек иска да иде с него. Бе очаквал, че той ще се възползва от възможността да се измъкне от една неловка среща, но вероятно не беше преценил добре ситуацията.

Магнус хвърли пари на масата и когато Алек започна да протестира, се ухили.

— Моля те, нямаш представа какви суми вземам на нефилимите за моите услуги. Така е честно. Да вървим.

На излизане чуха сервитьора да вика след тях:

— За правата на върколаците!

„Бюти Бар" обикновено беше претъпкан в петък вечер, но хората, които се изливаха от вратата му, нямаха вид, че отиват да изпушат една цигара. Те се мотаеха под сияещия бял надпис БЮТИ, изписан със заострени букви, и нещо като изображение на златна глава на Медуза под него. Като цяло всички имаха вид на хора, които отчаяно искат да избягат, но стоят тук, приковани от ужас и любопитство.

Едно момиче хвана Магнус за ръкава и се вторачи в него, изкуствените й мигли бяха поръсени със сребърен брокат.

— Не влизай — прошепна тя. — Там има чудовище.

Аз съм чудовище , — помисли си Магнус. — И чудовищата са ми специалност.

Но не го изрече. Вместо това каза:

— Не ти вярвам — и влезе вътре.

Наистина не й вярваше: ловците на сенки, дори Алек, може и да го мислеха за чудовище, но той не се смяташе за такова. Беше се научил да не го приема, макар че собствената му майка, мъжът, когото наричаше свой баща, и още хиляди други твърдяха, че е истина.

Магнус не искаше да вярва и че момичето в бара е чудовище, както и да изглеждаше в очите на мунданите и нефилимите. Тя имаше душа, а това означаваше, че може да бъде спасена.