Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

Магнус се изкуши да поспори за цената, но вече им беше поискал задоволително космическа сума, а държеше да избегне проклятието над всички русалки в Ню Йорк. Струваше му се, че ситуацията може много бързо да се усложни.

Съгласи се да подпише поправения договор, стиснаха си ръцете с госпожица Конър и тя си тръгна. Магнус се надяваше да не я види отново. Нов ден, нов долар (е, по-скоро огромна купчина долари, защото специалните му умения бяха скъпи).

Илияс изглеждаше изключително недоволен, че му бе отнета възможността да всее хаос в града на Магнус.

— Благодаря ти, че днес беше напълно безполезен — каза му Магнус.

— Е, късмет с един от избраниците на Ангела, демонски сине — отговори Илияс, а гласът му внезапно прозвуча по-скоро остро, отколкото слузесто. — Мислиш си, че някога ще спре дълбоко в сърцето си да те презира? Той знае какъв си. Всички знаем. Накрая ще идеш при баща ти. Някой ден животът ти тук ще ти се струва само сън, просто една глупава детска игра. Някой ден Тъмният властелин ще дойде и ще те завлече надолу, надолу ссс...

Съскащият му глас премина в писък, когато пламъците на всички свещи се извисиха все по-нагоре и нагоре, докато не облизаха тавана. След това демонът изчезна, а последният му вик увисна във въздуха:

— Трябваше да купиш ааароматна ссссссвещ...

Магнус веднага отвори всички прозорци в апартамента. Миризмата на сяра и слуз едва бе започнала да се прочиства, когато телефонът в джоба му иззвъня. Той го извади, не без известни трудности — панталоните му бяха много тесни, защото се чувстваше длъжен пред света да изглежда невероятно, но пък така не оставаше много пространство в района на джобовете — и сърцето му пропусна удар, когато видя кой звъни.

— Здравей — каза Алек, когато Магнус отговори.

Гласът му беше дълбок и неуверен.

— Защо се обаждаш? — попита Магнус, внезапно обзет от страх, че подаръкът му за рождения ден някак е бил разкрит и Лайтууд изпращат Алек в Идрис заради един омагьосан от небрежен магьосник камшик, за който Алек е нямал обяснение.

— Ами... мога да се обадя друг път — каза Алек притеснено. — Сигурно си имаш по-интересни занимания...

Не го каза по начина, по който го бяха изричали някои от миналите му любовници — обвинително и изисквайки обяснение. Каза го съвсем естествено, сякаш приемаше, че така е устроен светът и той никога няма да бъде нечий приоритет. На Магнус му се прииска десет пъти повече да го увери в противното именно защото Алек изобщо не очакваше подобно нещо.

— Разбира се, че нямам, Александър — каза той. — Просто се изненадах да те чуя. Предполагах, че празнуваш рождения си ден със семейството ти.

— О... — рече Алек срамежливо и доволно. — Не очаквах да помниш датата.

— Ами мина ми през ума веднъж-дваж днес — отвърна Магнус. — Е, как върви купонът на ловците на сенки? Някой подари ли ти огромна брадва в торта? Къде си, излезе да празнуваш?

— Ами... аз съм... пред апартамента ти.

Звънецът избръмча. Изгубил ума и дума, Магнус натисна бутона, за да го пусне. Толкова силно бе копнял за него и ето го тук. Това му се струваше по-вълшебно от всяка магия, на която беше способен.

После Алек се появи на прага.

— Исках да те видя — каза той с опустошителна чистосърдечност. — Може ли? Ще си тръгна, ако си зает.

Навън сигурно ръмеше, защото по рошавата му черна коса блещукаха капчици вода. Беше облечен със суитшърт с качулка, вероятно намерен в някой контейнер за боклук, и с провиснали дънки, а цялото му лице сияеше, защото виждаше Магнус.

— Мисля — рече Магнус и го издърпа за връзките на ужасния сив суитшърт, — че можеш да ме убедиш да си променя графика.

После Алек го целуна, а целувките на Алек бяха искрени и открити, цялото му воинско тяло, заедно с отвореното му сърце, се устремяваше към онова, което желаеше. За един дълъг, безумен и еуфоричен миг Магнус повярва, че Алек не иска нищо повече от това, да бъде с него, и никога няма да се разделят. Поне за много, много дълго време.

— Честит рожден ден, Александър — прошепна Магнус.

— Благодаря ти, че го помниш — прошепна в отговор Алек.

ПОСЛЕДНИЯТ ОТПОР НА НЮЙОРКСКИЯ ИНСТИТУТ

Ню Йорк, 1989 г.

Мъжът беше твърде близо. Мотаеше се около пощенската кутия, на около шест крачки от Магнус, и ядеше протекъл хотдог „Грейс Папая" с чили. Когато приключи, смачка омазаната с чили хартия и я хвърли на земята в посока към Магнус, после зарови в една дупка на дънковото си яке и повече не откъсна поглед от него. Приличаше на животно, което се взира в плячката си.