Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

Вероятно не толкова ужасени, колкото когато научат, че той излиза със сина им.

Срещна дръзкия тъмен поглед на Изабел и си помисли, че точно тя може и да не се ужаси от произхода на огърлицата.

Вероятно дори щеше да го сметне за готино. Е, сигурно някой ден щеше да й разкаже.

— Днес е рожденият ден на Алек — обяви Изабел.

— Наясно съм — отвърна Магнус.

Не каза нищо повече. Не знаеше какво е споделил Алек с нея, но бе наясно колко я обича, как я закриля и не иска да я разочарова, както не искаше да разочарова и останалите от семейството си. Именно по тази причина толкова се страхуваше. Магнус нехаеше за всичко това, когато му смигна на онази първа среща, когато Алек бе само едно невероятно красиво момче, погледнало го със срамежлив интерес. Но нещата се усложниха, защото вече знаеше как Алек може да бъде наранен и колко той самият ще страда тогава.

— Знам, че вие... се виждате — рече Изабел, като внимателно подбираше думите си, но все още го гледаше право в очите. — Не ми пука. Искам да кажа, че за мен няма значение. Изобщо.

Изрече го рязко, макар че нямаше нужда да проявява дързост пред него. Но разбра, че тя сигурно беше упражнявала тези дръзки думи, защото вероятно някой ден щеше да се наложи да ги каже на родителите си, за да подкрепи брат си.

Тя щеше да го подкрепи. Значи, го обичаше.

— Радвам се — отвърна Магнус.

Знаеше, че Изабел Лайтууд е красива, че изглежда силна и забавна — че няма против да пийне или да се забавлява. Не знаеше обаче, че в нея има толкова любов и преданост.

Не го биваше в разчитането на сърцата на ловци на сенки и в проникването през гладката им арогантна ангелска фасада. Вероятно именно затова Алек го изненада толкова, обърка го дотам, че потъна в чувства, които не беше планирал. Алек изобщо нямаше фасада.

Изабел кимна, сякаш разбираше какво й казва.

— Мислех си... стори ми се важно да кажа това на някого на рождения му ден — рече тя. — Не мога да го кажа на никой друг, макар да си въобразявах, че мога. Нито родителите ми, нито Клейвът ще ме изслушат. — Тя сбърчваше устни, когато говореше за тях. Магнус все повече я харесваше. — Той също не може да каже на никого. И ти няма да кажеш, нали?

— Не е моя тайна, че да я издавам — отвърна Магнус.

Може и да не му харесваше да се крият, но не би разкрил чужда тайна. Не и ако така рискуваше да нарани Алек.

— Ти наистина го харесваш, нали? — попита Изабел. — Брат ми?

— О, имаш предвид Алек? — отвърна Магнус. — Аз пък си помислих, че говориш за котката ми.

Тя се засмя и весело ритна вратата на едно от шкафчетата с острото си токче.

— Стига де.

— За момчета ли ще си говорим? — поинтересува се Магнус. — Не съм разбрал, а и честно казано, не съм подготвен. Може ли да дойдеш друг път, когато съм по пижама? Първо ще си направим маски за лице и ще си сплетем косите и чак тогава ще ти кажа, че според мен брат ти е абсолютно невероятен.

Тя изглеждаше доволна, макар и леко смутена.

— Другите харесват Джейс. Или мен — добави игриво.

И Алек му беше споменал това. Изглеждаше смаян, че Магнус иска да се вижда с него, а не с Джейс.

Магнус не възнамеряваше да обяснява защо предпочита Алек. Сърцето си имаше свои основания и те рядко бяха разумни. Със същия успех можеше да попита защо Клеъри не беше създала един забавен любовен триъгълник с него и Алек, тъй като — според пристрастната му оценка — Алек беше изключително красив и много се смущаваше от нея, а момичетата си падаха по това. Просто харесваме някого, защото го харесваме.

И все пак Магнус си имаше много причини. Нефилимите бяха предпазливи, нефилимите бяха арогантни, нефилимите трябваше да бъдат избягвани. Дори ловците на сенки, които навремето харесваше — всички до един бяха като сладолед от проблеми с черешка от мрачни тайни отгоре.

Алек не приличаше на нито един ловец на сенки, когото беше срещал досега.

— Може ли да видя камшика ти? — попита той.

Изабел примигна, но трябва да й се признае, че не се възпротиви. Откачи сребристозлатния камшик от електрум и за миг го уви около ръцете си като дете, което си играе с прежда.

Магнус внимателно го взе от нея, положи го на дланите си като змия и го отнесе до вратата на дрешника. Отвори я и извади специална отвара, за която беше платил невероятна сума и пазеше за специални случаи. Ловците на сенки имаха защитни руни. Магьосниците пък имаха магия. Магнус винаги беше харесвал своята магия повече. Руните бяха само за нефилимите, а той можеше да дава магията на всеки. Изля от отварата — магически прах и кръв, пролята при древен ритуал, хематит, кукуряк и разни други неща — върху камшика.