Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

И в най-страшния миг това оръжие няма да те предаде; и в най-тъмния час това оръжие ще повали врага ти.

Когато приключи, отнесе камшика на Изабел.

— Какво заклинание му приложи? — попита тя.

— Направих го малко по-готин — усмихна се Магнус.

Тя го изгледа с присвити очи.

— И защо?

— Защо дойде да ми кажеш, че знаеш за мен и Алек? — попита Магнус. — Това е неговият рожден ден. И хората, които го обичат, искат да му дадат онова, което той иска най-много. В твоя случай — приемане. А аз знам, че за него най-важното нещо на този свят е твоята безопасност.

Изабел кимна и срещна погледа му. Магнус беше казал твърде много и се притесни, че тя ще види дори нещо повече.

Изабел скочи от плота, отиде до малката алабастрова масичка за кафе и надраска нещо в бележника му.

— Това е номерът ми.

— Може ли да попитам защо ми го даваш?

— Е, Магнус, знам, че си на стотици години и тъй нататък, но се надявам, че си в крак с модерните технологии. — Тя извади телефона си и го размаха, за да илюстрира думите си. — За да можеш да ми се обадиш или да ми изпратиш съобщение. Ако някога ти потрябва помощ от ловец на сенки.

— На мен да ми потрябва помощ от ловец на сенки? — попита удивено Магнус. — През тези стотици години — както сама отбеляза — винаги се е случвало точно обратното. Предполагам, че ще искаш моя номер в замяна, и се обзалагам, като разполагам единствено с беглата си представа за твоите приятели, че ще се забъркаш в неприятности и ще се нуждаеш от експертната ми магическа помощ.

— Да, може би — рече тя с дръзка усмивка. — Всички знаят, че си падам по неприятностите. Но не ти дадох номера ми, защото искам магическа помощ, и наистина съзнавам, че висшият магьосник на Бруклин не се нуждае от помощта на някакви си нефилими. По-скоро си мислех, че ако ще ставаш част от живота на брат ми, няма да е зле да поддържаме връзка. Реших, че би искал да имаш номера ми, за да ми се обадиш относно Алек. Или ако аз искам да се свържа с теб.

Магнус разбра какво се опитва да му каже. Неговият номер лесно можеше да се намери — в Института го имаха — но като му даваше своя, Изабел му осигуряваше възможност да се осведомява за Алек по всяко време. Нефилимите водеха опасен живот, преследваха демони и долноземци нарушители и техните белязани с руни гъвкави ангелски тела бяха последната защита на мунданите.

Алек можеше да умре във всяка от предстоящите битки и Изабел щеше да е единственият ловец на сенки, който знае със сигурност, че между тях двамата има нещо. Единствено тя щеше да го извести за смъртта му, а Магнус щеше да иска да бъде известен.

— Добре — рече той бавно. — Благодаря ти, Изабел.

Тя му смигна.

— Няма защо да ми благодариш. Не след дълго ще те подлудя.

— Очаквам го с нетърпение — рече той, докато тя тропаше с високите си смъртоносни токчета.

Магнус се възхищаваше на онези, които съчетаваха красотата с ползата.

— Между другото, демонът е омазал със слуз целия ти под — отбеляза Изабел, като надникна за последно от входната врата.

— Здрасти — обади се Илияс и помаха с пипало.

Тя го изгледа презрително и после вдигна вежда към Магнус.

— Просто реших да ти обърна внимание — рече и затвори вратата.

— Не разбирам смисъла на подаръка ти — каза Илияс. — Та той дори няма да разбере за него? Трябваше просто да идеш с букет цветя. Червените розззззи са много романтични. Или пък с лалета, ако смяташ, че розите ще означават, че го искаш само за ссссекс.

Магнус се изтегна на златното си канапе и се втренчи в тавана. Слънцето вече се спускаше по небето — златна мазка, нанесена от небрежната ръка на нюйоркския хоризонт. През целия ден демонът беше ставал все по-пихтиест, докато не заприлича на потрепваща купчина слуз. Вероятно Каролин Конър никога нямаше да се върне и Илияс щеше да заживее с него. Магнус винаги бе смятал, че Рафаел Сантяго е най-ужасният съквартирант. Може би грешеше.

Изпита изненадващо силен копнеж Алек да беше тук.

Спомни си един град в Перу, чието име, Кечуа, означаваше „тихо място". Спомни си дори по-живо как се напи до умопомрачение и колко страда тогава заради разбитото си сърце, спомни си и сълзливите мисли, които го посещаваха през годините като нежелан гост: че на този свят няма и никога няма да има спокойно място за него.

Само че си спомни и друго — как с Алек лежат напълно облечени и се наслаждават на мързеливия следобед, Алек се смее, отмята глава и следите, които Магнус е оставил по шията му, се виждат съвсем ясно.