Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Когато Мал се върна, прокрадвайки се безшумно по камънака, вече падаше здрач. Приседна насреща ми и измъкна манерка от войнишката си торба.

Отпи голяма глътка, обърса устата си с длан и ми подаде водата. Надигнах я жадно.

– По-бавно – спря ме той. – Това трябва да ни стигне до утре.

– Извинявай. – Подадох му манерката обратно.

– Тази нощ не можем да рискуваме да палим огън – каза, вперил поглед в сгъстяващия се мрак. – Може би утре.

Кимнах. Балтонът ми беше изсъхнал, докато катерехме планинския склон, нищо че ръкавите бяха още влажни. Чувствах се разнебитена, мръсна и вкочанена от студ. Но най-вече не можех да се съвзема от чудото, че той седи насреща ми. Всичко това обаче трябваше да почака. Ужасявах се какъв ще е отговорът, но въпреки това трябваше да попитам:

– Мал. – Изчаках, докато ме погледне. – Откри ли стадото? Успя ли да хванеш елена на Морозов?

Той удари с длан по коляното си.

– Защо това ти е толкова важно?

– Дълга история. Но трябва да знам дали той вече има елена.

– Не.

– Следотърсачите обаче го настигат, нали?

Той кимна.

– Но...

– Но какво?

Мал се поколеба. В гаснещата светлина на следобеда отново зърнах върху устните му следа от наперената усмивка, която познавах толкова добре.

– Не ми се вярва да го открият без мен.

Вдигнах вежди.

– Защото си най-добрият ли?

– Не – отвърна той, отново беше станал сериозен. – Но какво пък, може и така да е. Не ме разбирай погрешно. Те са добри следотърсачи, най-добрите в Първа армия, но... човек трябва да има специален усет, за да преследва стадото. Това не са обикновени животни.

„А ти не си обикновен следотърсач“ – помислих си, но не го казах гласно. Наблюдавах го и си мислех за думите на Тъмнейший, че всеки трябва да познава собствените си дарби. Дали в необичайните способности на Мал се криеше нещо повече от обикновен късмет и богат опит? Вярно, той никога не бе страдал от липса на самочувствие, но не мислех, че това е само гола самонадеяност.

– Дано си прав – промърморих.

– А сега ти ми отговори на един въпрос – каза и аз долових някаква сурова нотка в гласа му. – Защо избяга?

Чак сега осъзнах, че той няма никаква представа защо съм избягала от Малкия дворец и защо Тъмнейший ме издирва толкова настървено. При последната ни среща буквално бях заповядала на Мал да ми се маха от очите, но въпреки това той беше зарязал всичко и ми се беше притекъл на помощ.

Сега заслужаваше да получи обяснение, но не знаех откъде да започна. Въздъхнах и прокарах ръка по лицето си. В какво ни бях забъркала и двамата?

– Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че се опитвам да спася света?

Той впи в мен твърд поглед.

– Значи това не е просто любовна свада, след която пак ще се върнеш с подвита опашка при него, така ли?

– Не! – възкликнах ужасена. – Това не е... Ние не сме... – Не успявах да намеря думи. Не ми оставаше друго, освен да се разсмея. – Де да беше така.

Мал дълго мълча. После, явно стигнал до някакво решение, проговори:

– Добре тогава. – Стана, разкърши се и преметна пушката на рамо. След това извади дебело вълнено одеяло и ми го хвърли.

– Почини си – заяви. – Аз поемам първото дежурство. – Обърна ми гръб и се загледа в търкулналата се високо по небосклона луна, която беше увиснала над долината, откъдето идвахме.

Свих се върху коравата земя и плътно се увих с одеялото, за да се стопля. Въпреки неудобствата клепачите ми скоро натежаха и умората най-сетне ме повали.

– Мал – прошушнах в тъмнината.

– Какво?

– Благодаря, че ме откри.

Не бях сигурна дали не сънувам, но май някъде откъм мрака долетя шепотът му:

– На твоите услуги.

После сънят ме отнесе.

ГЛАВА 17

МАЛ СТОЯ НА ПОСТ цяла нощ и ме остави да се наспя. На сутринта ми даде парче сушено месо и каза просто: „Разказвай!“.

Не знаех откъде да подхвана, затова започнах с най-лошото:

– Тъмнейший иска да използва Долината на смъртната сянка като оръжие.

Мал дори не трепна.

– Как точно?

– Ще я разшири над цяла Равка и Фйерда – навсякъде, където му оказват съпротива. Само че не може да го направи без мен, аз трябва да удържам волкрите. Какво знаеш за стадото на Морозов?

– Не много. – Той зарея поглед над долината. – Значи заради теб е било всичко. От нас се очакваше да открием стадото и да заловим или поне да притиснем водача му, но без да го раняваме.

Кимнах и се опитах да му обясня малкото, което знаех за действието на муските; как Иван е трябвало да убие мечка, а Мари – северен тюлен.