Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

В седмицата преди празника на пролетта от всеки дворянин се очакваше да отиде при поданиците си в каручка дом – кола, натоварена със сладкиши, сирене и погачи. Шествието минаваше покрай селската църква и се връщаше обратно в имението на дворянина, отворено в този ден за селяните и крепостните, на които се поднасяха чай и блини[14]. Местните момичета обличаха червени сарафани[15] и закичваха косите си с цветя в чест на настъпващата пролет.

Маслената седмица беше най-хубавото време в сиропиталището. Тогава учебните занимания се съкращаваха, за да остане време да почистим господарската къща и да помогнем при печенето на хляба и сладкишите. Княз Керамзов винаги се връщаше по това време от Ос Олта, за да може да присъства на празника. Ние всички се накачулвахме на каручката дом, а князът се отбиваше във всяка къща да пие квас и да раздава сладкиши и бонбони. Седнали зад него в каручката, ние приветствахме наобиколилите ни селяни и в този ден се чувствахме като същински дворяни.

– Хайде да отидем и да погледаме, а, Мал? – замолих го припряно.

Той свъси вежди. Усетих как вродената му предпазливост се бори с носталгията на най-хубавите ни спомени от Керамзин. После на устните му трепна лека усмивка.

– Добре. Там има достатъчно народ, с който да се смесим.

Включихме се в процесията, която шестваше надолу по пътя, провирайки се между цигулари, барабанчици и малки момичета, понесли овързани с ярки панделки клонки. Докато вървяхме по главната улица, търговците излизаха пред дюкянчетата, звъняха със звънчета и пляскаха ръце в такт с музиката.

Мал се отби да купи кожи и да попълни хранителните ни запаси, но когато видях да пуска в торбата парче твърдо сирене, му се изплезих. Вече не можех дори да погледна сирене.

Преди Мал да ме спре, аз се шмугнах в тълпата и се присъединих към множеството, което следваше каруцата дом. В нея седеше разположен мъж с червени бузи и бутилка квас в пухкавата си ръка, полюшваше се ту на една, ту на друга страна, пееше и хвърляше хлябове на струпалите се около каручката селяни. Протегнах ръка и сграбчих едно още топло златисто колаче.

– За тебе е, хубавице – провикна се мъжът и за малко да се прекатури от каручката.

Сладкото колаче ухаеше божествено. Поблагодарих, а после – страшно горда от себе си – тръгнах с подскоци обратно към Мал.

Той ме сграбчи за ръката и ме завлече в калната тясна пролука между две къщи.

– Какви ги вършиш?!

– Никой не ме видя. Той ме помисли за едно от селските девойчета.

– Не можем да поемаме такъв риск.

– Е, не искаш ли да си отхапеш?

Той се поколеба.

– Не съм казал такова нещо.

– Аз пък мислех да ти дам един залък, но след като не щеш, ще трябва да си го изям сама.

Мал посегна към колачето, но аз му се изплъзнах с танцуваща походка и заподскачах ту наляво, ту надясно, далече от протегнатите му ръце.

Забелязах изненадата му и това ми се понрави. Вече не бях онова непохватно момиченце, което той помнеше.

– Пикла – изръмжа той и отново пропусна да докопа колачето.

– Може и да съм пикла, ама си имам сладко колаче.

Не знам кой от двама ни пръв го чу, но едновременно замръзнахме на място. Не бяхме сами. В пустата уличка след нас се бяха промъкнали двама мъже. Още преди Мал да се опомни, единият вече опираше мръсния си нож в гърлото му, а другият притискаше устата ми със смрадливата си ръка.

– Кротко – изскрибуца гласът на онзи с ножа. – Иначе ще порна гърлата и на двамата. – Имаше мазна коса и комично длъгнесто лице.

Погледнах острието, опряно в гърлото на Мал, и кимнах. Ръката на другия освободи устата ми, но продължи здраво да ме стиска за китката.

– Париците – нареди Длъгнестия.

– Това обир ли е?! – избухнах.

– Точно така – изсъска оня, който ме държеше, и силно ме раздруса.

Не се сдържах. Толкова бях изненадана, почувствах такова облекчение, че от гърлото ми се надигна кикот.

Двамата крадци и Мал ме изгледаха така, сякаш съм се смахнала.

– Май нещо ù хлопа дъската, а? – рече оня, който ме държеше.

– Аха – отвърна Мал и ме прикова с поглед, който казваше: „Млък“. – Малко.

– Парите – повтори Длъгнестия. – Веднага!

Мал предпазливо бръкна в пояса си и извади кесията с парите, после я подаде на мъжа, който изръмжа недоволно, като усети колко е лека.

– Само толкова ли? Какво има в торбата?

– Не е много, само няколко кожи и храна – отговори Мал.

– Покажи.

Той бавно развърза торбата, после я разтвори широко, за да могат крадците да погледнат какво има вътре. Най-отгоре ясно се виждаше пушката, увита в парцали.