Лий Бардуго: Падение и подем Кн.3 от поредицата Гриша

Падение и подем

Лий Бардуго

Превод Анелия Янева

Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и да е форма.

Оригинално заглавие: Ruin and Rising

Copyright © 2014 by Leigh Bardugo

Карта © 2014 by Keith Thompson

Дизайн на корицата © Rich Deas

Превод Анелия Янева

Редактор Боряна Стоянова

Коректор Таня Симеонова

Издава „Егмонт България“

1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9

www.egmontbulgaria.com

Електронно издание, 2014

ISBN 978-954-27-1322-7

На баща ми Харв

Понякога нашите герои не оцеляват до края.

ГРИША

Воини от Втора армия

Магистри на Малката наука

КОРПОРАЛКИ

(Орденът на Живите и Мъртвите)

Сърцеразбивачи

Лечители

ЕТЕРАЛКИ

(Орденът на Призоваващите)

Вихротворци

Огнетворци

Вълнотворци

МАТЕРИАЛКИ

(Орденът на Фабрикаторите)

Дурасти

Алкемици

Карта

(Отворете картата или я вижте на части)

ПРЕДИ

ИМЕТО НА ЧУДОВИЩЕТО беше Изумруд, гигантския червей, и имаше такива, дето разправяха, че бил прокопал тунели под цяла Равка. Ненаситният му апетит унищожавал наноси и ситен чакъл, червеят прониквал все по-надълбоко и по-надълбоко в земята, търсейки нещо, с което да залъже глада си, докато накрая не стигнал толкова навътре, че се загубил в мрака.

Това беше само легенда, но хората в Бялата катедрала все пак гледаха да не влизат много навътре из скалните пасажи и коридорите, които криволичеха встрани от главните тунели. В сумрачния лабиринт на проходите понякога се носеха странни звуци, стонове и необяснимо боботене. Студената подземна тишина бе нарушавана от нисък съсък – той можеше нищо да не значи, но можеше и да е звукът от лъкатушно придвижване на дълго тяло, което се вие из близките пасажи в търсене на плячка. В такива моменти не беше никак трудно да се повярва, че Изумруд все още дреме някъде наблизо в очакване да бъде събуден от героичен рев, а през това време сънува как сито би похапнал, ако някое беззащитно дете попадне в устата му. Зверилище като него не може да се затрие; то не умира.

Момчето разказваше на момичето тази легенда и други също, всякакви истории, които успяваше да дочуе в онези първи дни, докато все още му позволяваха да е близо до нея. То седеше край леглото, опитваше се да я придума да се храни, заслушано в болезненото хриптене на белите ù дробове, говореше ù за реката, опитомена от могъщ Вълнотворец, който я научил да се гмурка през скалните пластове, за да търси вълшебна монета. Нашепваше ù за клетия прокълнат Пелейкин, който хилядолетия наред се трудел със своята чудотворна кирка, прокопавайки пещери и пасажи – самотна душа, дето търси с нещо да запълни безкрайното време и трупа злато и скъпоценности, които никога няма да похарчи.

После една сутрин момчето дойде и видя, че пътят към стаята на момичето е заварден от въоръжени мъже. Когато отказа да си тръгне, те го завлякоха надалеч от вратата ù, оковано във вериги. Свещеникът предупреди момчето, че вярата ще го утеши, а послушанието ще му позволи да живее по-дълго.

Затворено в килията съвсем само, оставено единствено на звука от капеща вода и бавните удари на сърцето си, момичето знаеше, че легендата за Изумруд е истина. Защото то беше погълнато цяло-целеничко и смляно напълно, а в ехтящия алабастров търбух на Бялата катедрала бе останала само светицата.

СВЕТИЦАТА СЕ СЪБУЖДАШЕ сутрин от монотонното повтаряне на името си и с всеки изминал ден армията ù растеше; редиците набъбваха от хора, гладни и лишени от надежда, от ранени солдати и деца, които едва можеха да носят пушка. Свещеникът провъзгласи пред вярващите, че един ден тя ще стане царица и те му вярваха. Но се дивяха на нейните окаяни и загадъчни придворни: жената Вихротворец с гарвановочерна коса и остър език; Развалината с нейната черна молитвена шамия и ужасяващи белези; бледия учен, който все стоеше свит настрани със своите книги и странни инструменти. Тези бяха жалките останки от Втора армия – твърде неподходяща компания за една светица.

Малцина знаеха, че и тя самата е поразена. С каквато и сила да е била благословена доскоро, божествена или друга някаква, нея вече я нямаше – или поне тя не можеше да я призове. Държаха настрани последователите, за да не видят, че очите ù са тъмни кухини, а дишането ù е мъчителна поредица от плашещи издихания. Тя се придвижваше бавно, несигурно, а подобните ù на съчки кости бяха твърде крехки за тялото – едно болнаво момиче, на което бяха възложени всички надежди.