Лий Бардуго - Падение и подем Кн.3 от поредицата Гриша

Свещениците стражи стояха плътно наредени покрай стените и зорко наблюдаваха заниманията. Техните куршуми бяха истински, а остриетата на сабите им – като бръснач.

Още с влизането ни забелязах една група, скупчена да наблюдава приятелската схватка между Мал и Стиг – един от двамата ни оцелели Огнетворци. Той беше дебеловрат, русокос и лишен от каквото и да е чувство за хумор, фйерданин до мозъка на костите.

Мал успя да избегне една от огнените дъги, но следващият блъвнал пламък подпали ризата му. Зяпачите ахнаха. Реших, че ще отстъпи, но вместо това той атакува. Претърколи се на земята, като с това успя едновременно да потуши пламъците и да събори Стиг. След миг Огнетворецът вече лежеше по очи на пода. Мал хвана китките на Стиг, за да предотврати нова атака.

Воините на слънцето, които наблюдаваха схватката, нададоха одобрителни подсвирквания и взеха да ръкопляскат.

Зоя преметна лъскавата си черна коса през рамо.

– Добра работа, Стиг. Вече си овързан и готов за пердах.

Мал само с поглед я накара да замълчи.

– Объркване, обезоръжаване, обезвреждане – каза той. – Номерът е да не се паникьосваш. – После се изправи и помогна на Стиг да се вдигне на крака. – Добре ли си?

Стиг се намръщи ядно, но все пак кимна и отиде да тренира с едно съвсем младо девойче.

– Хайде, Стиг – провикна се то с широка усмивка. – Обещавам да не съм много груба с теб.

Лицето на момичето ми се стори познато, но отне време да се сетя коя е – Руби. Двамата с Мал бяхме на военно учение заедно с нея в Полизная. И тя беше от нашия полк. Помнех я като вечно кикотещо се, весело и може би даже щастливо момиче, което обичаше да флиртува и ме караше да се чувствам непохватна и безнадеждна в кожата си. Тя все още притежаваше лъчиста усмивка и беше запазила дългата си руса плитка. Но дори от разстояние усещах, че сега е постоянно нащрек, чувствах у нея придобитата с течение на войната предпазливост. Отдясно на лицето ù имаше татуирано черно слънце. Странна ми се видя мисълта, че момичето, което навремето седеше срещу мен във войнишката столова, сега ме смята за дарена с божествена сила.

Не се случваше често Аппарат или неговите стражи да ме преведат към архива по този път. Какво беше по-различното днес? Дали не искаше да видя останките от своята армия и да си припомня цената на собствените си грешки? За да ми покаже колко малко съюзници имам вече?

Наблюдавах как Мал комбинира в двойки воините на слънцето с Гриша. Тук имаше Вихротворци: Зоя, Надя и нейният брат Адрик. Заедно със Стиг и Харшо те бяха последните от моите Етералки. Само дето Харшо никакъв не се виждаше. Сигурно се бе търкулнал обратно в леглото, след като призова огъня заради мен по време на сутрешните молитви.

Колкото до Корпоралки, единствените Сърцеразбивачи на тренировките бяха Тамар и нейният огромен брат близнак Толя. Дължах им живота си и този дълг не ми даваше покой. Двамата се оказаха приближени на Аппарат и сега им бе поверено обучението на Солдат Сол; наскоро бях разбрала, че докато живеехме в Малкия дворец, са ме лъгали месеци наред. Все още не знаех как да постъпя с тях. Доверието беше лукс, който трудно можех да си позволя.

Останалите – малцината оцелели Гриша – чакаха реда си, за да влязат в схватка. Женя и Давид стояха настрана от залата за тренировки, но те и без това не ставаха много за битка. Максим беше Лечител и предпочиташе да упражнява уменията си в лазарета, макар че малцина от паството на Аппарат се доверяваха на Гриша и посмяваха да се възползват от неговите услуги. Сергей беше могъщ Сърцеразбивач, но ми бяха казали, че е твърде нестабилен, за да може безопасно да общува с новобранци. Изненадващата атака на Тъмнейший го свари в разгара на битката и той видя как чудовищата изкормят неговото любимо момиче. Единственият друг Сърцеразбивач падна в жертва на ничевие някъде по пътя между Малкия дворец и параклиса.

„Заради теб – обади се някакъв глас в главата ми. – Защото ти ги предаде.“

Аппарат ме изтръгна от мрачните ми размисли:

– Момчето превишава правомощията си.

Проследих погледа му до Мал, който сновеше между войниците, казваше нещо на един и поправяше друг.

– Той им помага при обучението – отвърнах.

– Раздава заповеди. Оретцев – провикна се свещеникът и му даде знак да дойде.

Напрегнато наблюдавах как Мал приближава. Почти не го бях виждала, откакто забраниха да идва в моята стая. Освен зорко следеното и ограничено общуване с Женя Аппарат гледаше да нямам вземане-даване с потенциални съюзници.