Лий Бардуго - Падение и подем Кн.3 от поредицата Гриша

Сега Мал изглеждаше различно. Пак носеше конопената селска риза, която му служеше за униформа в Малкия дворец, но вече беше по-сух и блед заради живота под земята. Тънкият белег на челюстта му изпъкваше видимо върху кожата.

Спря пред нас и се поклони. От месеци не бяхме стоели толкова близо един до друг.

– Не ти си командирът тук – започна Аппарат. – Толя и Тамар са с по-висш чин.

Мал кимна.

– Така е.

– Защо тогава ти ръководиш обучението?

– Аз нищо не ръководя – възрази Мал. – Просто имам на какво да ги науча. А те имат какво още да научат.

„ Самата истина“ – помислих си с горчивина. Мал беше станал много добър в схватките с Гриша. Спомних си го насинен и кървящ, застанал срещу един от Вихротворците в конюшните на Малкия дворец, предизвикателния му поглед в онзи момент и презрението в очите. Още един спомен, без който бих могла да живея.

– Защо тия новобранци не са белязани? – попита Аппарат, сочейки към една групичка, която се биеше с дървени мечове близо до отсрещната стена. Едва ли сред тях имаше някой надхвърлил дванайсет години.

– Защото са деца – отвърна Мал с леден глас.

– Те са избрали да дойдат тук. Ще им откажеш ли правото да покажат верността си към нашата кауза?

– Ще им откажа риска да се разкайват по-късно.

– Никой не притежава тази власт.

Едно мускулче взе да играе върху челюстта на Мал.

– Загубим ли, тези татуировки ще ги издадат, че са воини на слънцето. Със същия успех могат още сега да се изправят за разстрел срещу наказателния отряд.

– Затова ли и ти нямаш татуировка? Защото не вярваш в нашата победа?

Мал ми хвърли бегъл поглед, после отново се обърна към Аппарат.

– Моята вяра е за светците – отвърна с равен глас той. – Не за хора, които пращат деца на сигурна смърт.

Очите на попа се присвиха.

– Мал има право – намесих се. – Нека останат небелязани. – Аппарат ме измери с непроницаемите си черни очи. – Моля те – продължих тихо, – направи го заради мен.

Знаех колко му се нрави този глас – нежен и топъл като приспивна песен.

– Какво нежно сърце – отвърна той, цъкайки с език. Въпреки това усещах, че е поласкан. Макар че вървях срещу волята му, той очакваше от мен да бъда точно такава: светица, любяща майка и утеха за своя народ.

Забих нокти в дланта си.

– Това е Руби, нали? – побързах да сменя темата и да отклоня вниманието на Аппарат.

– Добра се дотук преди няколко седмици – отвърна Мал. – Сега е добре, идва направо от лазарета.

Неволно усетих да ме обзема ревност, макар и съвсем слаба.

– Стиг не изглежда особено доволен – кимнах с глава към Огнетвореца, който, по всичко личеше, изкарваше гнева си от загубата върху Руби. Момичето правеше всичко по силите си да устои, но очевидно не му беше равна.

– Никак не обича да го побеждават.

– Както забелязвам, ти дори не се изпоти.

– Така си е – отвърна Мал. – Там е проблемът.

– И как така? – намеси се Аппарат.

Погледът на Мал се стрелна към мен за частица от секундата.

– Когато губиш, научаваш много повече. – Той сви рамене. – Нали затова Толя е вечно около мен: да ме сритва от време на време по задника.

– Дръж си езика – сопна се Аппарат.

Мал го остави без внимание. Вместо това внезапно пъхна два пръста в устата си и остро изсвири.

– Руби, оставяш се незащитена!

Твърде късно. Плитката ù вече гореше. Един от новобранците се втурна към нея с кофа вода и я изля върху главата ù.

Потръпнах.

– Гледай да не замръзнат.

Мал се поклони.

– Суверенна моя . – И се затича обратно към войниците.

Тази титла. Сега я произнесе без ненавистта, която, изглежда, таеше в Ос Олта, но въпреки това ме порази като юмрук в стомаха.

– Не е редно да се обръща така към теб – възпротиви се Аппарат.

– И защо не?

– Тая титла принадлежи на Тъмнейший и не е редно да се обръщат с нея към една светица.

– Тогава как да ми викат?

– Изобщо не е редно да се обръща пряко към теб.

Въздъхнах.

– Следващия път, когато има да ми казва нещо, ще го накарам да напише писмо.

Аппарат сви устни.

– Днес си неспокойна. Мисля, че още един час уединение в архива ще ти се отрази добре.

Той ме гълчеше като капризно дете, което отказва да си легне до късно вечерта. Сетих се за обещанието да ме пусне в Котлето и се насилих да се усмихна.

– Сигурна съм, че имаш право. – Объркване, обезоръжаване, обезвреждане .

Когато завихме по коридора, който щеше да ни отведе до архива, погледнах през рамо. Зоя беше тръшнала по гръб един от войниците и сега го въртеше като костенурка, докато ръката ù изписваше лениви окръжности във въздуха. Руби разговаряше с Мал, усмивката ù беше широка, а изражението – жадно. Той обаче гледаше към мен. В призрачния здрач на пещерата очите му бяха бездънни и наситеносини – цветът в сърцето на пламъка.