Лий Бардуго - Падение и подем Кн.3 от поредицата Гриша

Обърнах се и ускорявайки крачка, тръгнах подир Аппарат, като се опитвах да овладея хриптенето на белите си дробове. Мислех за усмивката на Руби, за нейната опърлена плитка. Хубавица. Нормално момиче. Точно от това имаше нужда Мал. Ако досега не беше започнал нова връзка, скоро със сигурност щеше да го направи. Някой ден ще намеря достатъчно благородство в себе си, за да му пожелая всичко най-добро. Само дето няма да е точно сега.

НАСТИГНАХМЕ ДАВИД по пътя към архива. Видът му както винаги бе в пълен безпорядък – косата стърчеше във всички посоки, ръкавите бяха покрити с мастилени петна. В едната си ръка държеше чаша горещ чай, а от джоба му се подаваше препечена филия.

Погледът му взе да се стрелка от Аппарат към свещениците стражи.

– Още мехлем? – попита.

При тези думи устните на попа леко се извиха. Мехлемът беше лично изобретение на Давид за Женя. Освен нейните собствени усилия той също помогна за заличаването на някои от най-жестоките белези, но причиненото от ничевие никога не изчезва съвсем.

– Санкта Алина е дошла да прекара утрото в проучване – заяви Аппарат с особена тържественост.

На минаване през вратата Давид потръпна, което малко напомни за свиване на рамене.

– После обаче отиваш в Котлето, нали?

– Ще проводя охраната да те вземе след два часа – каза Аппарат. – Женя Сафин ще те чака. – Очите му изпитателно огледаха изпитото ми лице. – Погрижи се този път тя да вземе работата си присърце.

Той се поклони дълбоко и се изгуби в скалния тунел. Огледах помещението и въздъхнах дълбоко и унило. Навремето обичах архива заради уханието на мастило и хартия и тихото поскърцване на перата. Това тук обаче беше леговището на свещениците стражи – мъждиво осветен лабиринт от сводове и колонади, изсечени в бялата скала. Единственият път, когато видях Давид почти да губи самообладание, бе при първото му влизане в него, щом погледът му попадна върху тези малки куполовидни ниши, някои полусрутени, но всичките препълнени с древни книги и ръкописи, чиито страници бяха почернели от плесен, а гръбчетата им – издути от влагата. Пещерите бяха толкова влажни, че по подовете бяха избили локви. „Не можете... невъзможно е да държите дневниците на Морозов на подобно място – направо изпищя тогава той. – Това е мочурище .“

Сега Давид прекарваше дните и повечето си нощи в архива, вглъбен в писанията на Морозов, нахвърляйки различни теории и скици в своите тетрадки. Като повечето Гриша, и той доскоро бе вярвал, че дневниците на Морозов са били унищожени след създаването на Долината. Тъмнейший обаче никога не би позволил подобно познание да бъде изгубено безвъзвратно и явно беше скрил записките. Макар така и да не получих прям отговор от Аппарат, подозирах, че свещеникът някак ги беше открил в Малкия дворец и откраднал от Тъмнейший, когато той бе принуден да бяга от Равка.

Стоварих се на едно ниско столче срещу Давид. Той беше примъкнал маса и стол в най-сухата от пещерите и бе струпал върху една от лавиците допълнително гориво за газените лампи, както и билки и мас, от които приготвяше мехлема за Женя. Обикновено седеше надвесен замислено над някоя формула или забъркваше отвара и с часове не вдигаше поглед; днес обаче нещо не му даваше мира – ту фучеше заради мастилото, ту въртеше в ръце джобния си часовник, който иначе стоеше подпрян върху масата.

Апатично запрелиствах с палец един от дневниците на Морозов. Вече изпитвах отвращение само като ги погледна – безполезни, объркващи и най-главното: непълни . В тях бяха описани догадките и хипотезите на Морозов за муските, имаше разкази за това как е проследил елена, как две години е пътувал по чужбина като китоловец, за да търси морския бич; изредени бяха теориите му за жар-птица, а после... нищо. Или някои от дневниците липсваха, или Морозов просто бе оставил работата недовършена.

Вероятността да открием и хванем жар-птица и без това беше доста съмнителна. Ами ако тя изобщо не съществуваше? Ами ако отново се изправех лице в лице с Тъмнейший, без да съм я намерила? Самата мисъл за това беше толкова ужасяваща, че просто я отхвърлих.

Насилих се да отгърна нова страница. Единственият начин да следя хода на времето беше часовникът на Давид. Нямах представа къде го е намерил, как го е накарал да заработи и дали изобщо часът, който показваше, има нещо общо с денонощието на повърхността на земята, но въпреки това бях забила поглед в циферблата и ми се щеше голямата стрелка да се движи по-бързо.