Лий Бардуго - Падение и подем Кн.3 от поредицата Гриша

Завъртях очи.

– За нищо на света, Женя.

Докато тя бавно променяше лицето ми, аз премятах малката тенекиена кутийка в ръце. Опитах да затворя плътно капачето, но нещо отдолу пречеше. Измъкнах го с върха на пръстите – тънък диск восъчна хартия. Женя го видя в мига, в който го забелязах и аз.

Надписът на гърба – почти нечетливите завъртулки на Давид – се състоеше само от една дума: „днес“.

Женя издърпа листа от ръката ми.

– О, вси светии, Алина...

В този момент чухме тропот на тежки ботуши, които прииждаха по коридора отвън. Някакво гърне са разби на пода с оглушително „тряс!“ , а една от готвачките нададе пронизителен писък, когато в помещението нахлуха свещеници стражи с готови за стрелба пушки и, по всичко личеше, фанатичен плам в очите.

Аппарат се носеше подир тях във вихрушка от кафяви одежди.

– Опразнете кухните – ревна той.

Двете с Женя скочихме на крака, докато свещениците стражи изтикваха грубо навън готвачите сред врява от недоволство и уплашени възклицания.

– Какво значи това? – попитах с настоятелен тон.

– Алина Старков – тутакси откликна Аппарат, – ти си в опасност.

Сърцето ми думкаше в гърдите, но успях да удържа гласа си спокоен.

– Какво ме застрашава? – попитах, поглеждайки към котлите, които къкреха върху огнищата. – Обядът ли?

– Заговор – обяви той, сочейки към Женя. – Тези, които се представят за твои приятели, целят унищожението ти.

През вратата продължаваха да нахлуват още от брадатите оръженосци на Аппарат. Щом редиците им се раздвоиха, зърнах Давид, очите му бяха ококорени и уплашени.

Женя ахна и трябваше да сложа ръка на рамото ù, за да ù попреча да се втурне към него.

Надя и Зоя следваха отзад с вързани китки, за да не могат да призовават. Струйка кръв се стичаше от ъгълчето на устата на Надя, а кожата ù беше пребледняла под луничките. Водеха и Мал, лицето му цялото в кръв. Притискаше с ръка едната си страна, сякаш предпазваше счупено ребро, привел рамене от болка. Но по-страшна беше гледката на онези, които го съпровождаха: Толя и Тамар. Тамар отново беше със своите брадви. Всъщност и двамата бяха въоръжени като свещениците стражи. И избягваха да ме погледнат.

– Заключете вратите – нареди Аппарат. – Ще свършим това тъжно дело в уединение.

ГЛАВА 2

МАСИВНИТЕ ДВЕРИ НА КОТЛЕТО се затвориха с трясък и аз дочух как се превърта ключът. Опитах да потисна гаденето, надигнало се от вътрешностите ми, и да проумея какво става. Надя и Зоя – двама Вихротворци, Мал и Давид – безобиден Фабрикатор. „Днес“, гласеше бележката. Какво трябваше да означава това?

– Пак те питам, попе, какво означава това? Защо приятелите ми са вързани? Защо кървят ?

– Тези не са ти приятели. Под носа ни са били в заговор да завладеят Бялата катедрала.

– Какво приказваш?!

– Днес с очите си видя наглостта на момчето...

– Това ли било? Само защото не се влачи по корем пред теб?

– Сега става въпрос за измяна! – Той измъкна малка платнена кесийка от гънките на робата и я разлюля на върха на пръста си. Свих вежди. И преди бях виждала такива торбички в работилницата на Фабрикаторите. Използваха

ги за...

– Гърмящ прах – обяви Аппарат. – Направен от тая фабрикаторска мърша с материали, събрани от предполагаемите ти приятели.

– Е, какво като Давид е направил гърмящ прах? Може да има стотици причини за това.

– В Бялата катедрала оръжията са забранени.

Огледах пушките, които в този момент бяха насочени право в гърдите на Мал и моите Гриша, и извих въпросително вежди.

– А това какво са, черпаци? Ако ще повдигаш обвинения...

– Плановете им са били разкрити. Излез напред, Тамар Кир-Батаар! Кажи истината, какво чу?

Тамар се поклони дълбоко.

– Гриша и следотърсачът планираха да те упоят и да те извлекат на повърхността.

– Аз самата желая да се върна над земята.

– Гърмящият прах трябваше да спре преследвачите – продължи тя – и да погребе в тунелите Аппарат и твоето паство.

– Стотици невинни хора? Мал никога не би сторил такова нещо. Никой от тях не би го направил. – Даже Зоя, тая клетница. – Пък и в това няма никакъв смисъл. Как точно са се канели да ме упоят?

Тамар кимна към Женя и чая, сервиран до нас.

– Аз самата пих от чая – озъби се Женя. – Не е отровен.

– Тя е веща отровителка и лъжкиня – студено отвърна Тамар. – Веднъж вече те предаде заради Тъмнейший.

Пръстите на Женя се впиха в шамията. И двете знаехме, че това обвинение бе основателно. Внезапно усетих да ме обземат неприятни съмнения.