Лий Бардуго - Падение и подем Кн.3 от поредицата Гриша

– Ще бъдеш съпроводена до покоите си, за да прекараш остатъка от деня в уединение – продължи той. – Ще размишляваш над онова, което се случи, и здравият ти разум ще се възвърне. Довечера ще се помолим заедно. За напътствие.

Защо ли подозирах, че това напътствие означава местоположението на жар-птица и всичко, което може би знаех за Николай Ланцов?

– Ами ако откажа? – попитах, измервайки с поглед свещениците стражи. – Мигар твоите войници ще вдигнат оръжие срещу светицата си?

– Ти ще бъдеш невредима и закриляна, Санкта Алина – отвърна Аппарат. – Но не мога да проявя същата милост към онези, които наричаш свои приятели.

Поредната заплаха. Огледах лицата на стражите с фанатично грейнали очи. Те щяха да убият Мал, да умъртвят Женя, да ме заключат в стаята, и то с чувството, че служат на вярата.

Отстъпих леко назад. Знаех, че Аппарат ще разтълкува това като проява на слабост.

– Знаеш ли защо дойдох тук, попе?

Той махна пренебрежително с ръка, нетърпението му вече личеше.

– Защото ти напомня за дома.

Очите ми за кратко срещнаха погледа на Мал.

– Досега трябваше да си разбрал – казах, – че сираците нямат дом.

Размърдах пръсти в ръкавите. Сенките взеха да подскачат по стените на Котлето. Не беше кой знае какво объркване, но свърши работа. Свещениците стражи се стъписаха, дулата на пушките започнаха да се стрелкат диво във всички посоки, а пленниците Гриша отскочиха поразени. Мал не се поколеба и за миг.

– Сега! – изкрещя той. Сетне се метна и грабна гърмящия прах от ръцете на Аппарат.

Юмруците на Толя се изстреляха напред. Двама от свещениците стражи се сгърчиха, притискайки с длани гърдите си. Надя и Зоя протегнаха ръце, а Тамар се развъртя и остриетата на брадвите ù разсякоха въжетата им. И двете момичета Вихротворци стрелнаха едновременно ръце нагоре, изви се вятър, който вдигна от пода дървените стърготини.

– Дръжте ги! – нададе вой Аппарат. Охраната се втурна да изпълни заповедта.

Мал разпръсна праха от торбичката във въздуха. Надя и Зоя го запратиха още по-високо, чак до главния димоотвод.

Мал се блъсна в един от стражите. Явно счупените ребра са били само преструвка, защото в движенията му сега нямаше никакво колебание. Юмрук, замахване с лакът. Охранителят се стовари на пода. Мал сграбчи револвера му и го насочи нагоре – право в мрака, където трябваше да е главният димоотвод.

Това ли бил планът? Никой не би могъл да уцели от такова разстояние.

Друг от стражите се нахвърли върху Мал. Той успя да му убегне и стреля.

За миг всичко притихна, възцари се тежка тишина, а после някъде високо над нас дочух едно жалко „бум“.

После се разрази същински тътен. От димоотвода изригна облак сажди и отломки.

– Надя! – изкрещя Зоя, вкопчена в схватка с един от стражите.

Надя направи дъга с ръце и облакът се завихри, изви се, източи се като стълб на торнадо. После се огъна и се посипа с тропот върху пода под формата на безобидни дребни камъчета и мръсотия.

Наблюдавах всичко това като в сън – битката, яростните викове на Аппарат, буйния пламък, който блъвна срещу най-отдалечената стена.

Двете с Женя се срещахме в кухните по една-единствена причина: огнищата. Не за да се стоплим, нито заради уюта, който излъчваха, а защото всяко едно от тези древни съоръжения беше свързано с главния димоотвод. Единствено той в Бялата катедрала водеше директно към повърхността. И осигуряваше пряк достъп до слънчевата светлина.

– Повалете ги на земята! – крещеше Аппарат на свещениците стражи. – Те се опитват да убият нашата светица! Искат да ни избият всичките!

Идвах тук всеки ден с надеждата, че готвачите ще накладат огън в повече от едно-две огнища и тогава димоотводът ще е отворен по цялата си дължина. Опитвах да призовавам светлината, скрита от свещениците стражи зад шамията на Женя, и техния суеверен страх пред нея. Опитвах и не успявах. А сега Мал беше взривил димоотвода и той зееше отворен. Оставаше единствено да призова светлината и да се моля тя да откликне.

Почувствах я високо над мен – едва доловима, почти шепот. Паниката ме хвана за гърлото. Разстоянието беше твърде голямо. Каква глупачка съм била да се надявам.

После сякаш нещо вътре в мен взе да се надига, да се протяга като създание, което твърде дълго е лежало бездейно. Мускулите му бяха омекнали и отпуснати от безделието, но то все още беше тук и чакаше. Призовах я и светлината откликна със силата на еленовите рога около врата ми и на люспите около китката. Стигна до мен стремително – победоносна и нетърпелива.